Модата бе завладяла почти всички'' Назад към природата ''. Продаваха се, купуваха се стари запустяли с годините селски къщи с буренясали дворове и килнати на една страна самалъци, е по новому ,стопански постройки, с цвръкащи врабчета, какво ли делят,  недвижима собственост навярно.

Нашата къща, хайде да се води наследствена. Бездетна , неомъжена леля, по бащина линия още преди доста години прехвърлила дела си на баба ми, нали са сестри, та друг нямал намеса в къщата освен двете сестри.

И майка и татко още преди да се пенсионират, хоп на село, било по екологично. Ами екологично ще да е, в апартамента уж ''голям'', а събота и неделя се събирахме три поколения. И по-пъргавите ходихме в тоалетна и баня  в избения етаж или горе на таванския, не че беше трудно, но постоянно се натякваше, че ако човек има разстройство, как ще се справи по стълбите нагоре или надолу.

Родителите ми с голям мерак отидоха на село, запретнаха ръкави и преобразиха всичко. 

- Ее, отпочинали хора, преди уморени не сте пили вода, а сега бързате да наваксате - смеех се над усърдието им

- Гледай от нас и се учи още от сега, че след време това чака и теб - отвръщаха те също през смях - Като гледаме колко е пренаселено в апартамента още от сега.

            Тъкмо спрях колата пред пътната врата и чувам  '' Хаак-туп '',...'' хаак-туп '', а, докарали са  дървата за зимата и Красьо Шиндерата ги цепи на четери с характерния възглас когато вдигната брадва със сила се спуска към поредното нарязано дърво, и туп, когато го разцепва.

Красьо Шиндера, ами вероятно във всяко село има подобен неудачник ли да го нарека, или просто не преуспял добър човек. Но за разлика от другине непреуспяли, бат'Красьо, чичо Красьо, казвах му както дойде, не беше пияница, говореше много смислени приказки, щом се въодушевяваше от Том Сойер и Хък Фин, или капитан Немо, беше като че ли от друго тесто замесен.

Даваха му 20 лева за свършената работа, нещо за ядене, или ако му дадат ракия, я носеше в хоремага  натурална 

размяна за някое кюфте или кебапче с филийки хляб и варен фасул с доматена салца.

Откакто го познавах не съм го виждал навъсен, зъл към живота, макар да има пълното право да е такъв, защото мама разправяше, че животът го е очукал както си иска и както може. А той беше усмихнат, радушен, изслушваше.  Често го хващаха като за кошче за душевни отпадъци, да изплачат мъката си , сякаш той нямаше свои мъки и нерадости.

Ако нямаше някаква работа из село, с велодипеда си или едно старо Симсонче пърпореше из града да търси нещо.

А съботен ден беше винаги на кооперативния  пазар да носи пълни  мрежи, чанти, на градските лелки до колите им, или пеша до къщите им.  Плащаха му по два-пет лева за услугата. На  връщане си имаше '' запазени '' контейнери за смет, които преравяше за някоя ''ценност'',книга,  дреха или изхвърлени консерви с наближаващ изтекал срок.

Ами пенсия не взима ли, да, по милост, защото не е изпълнил критерия за трудов  стаж .

- Е , как да имам стаж, като няма работа - смееше се тъжничко - А годините сами си идват и отиват

Красьо Шиндера с приоритет обслужваше родителите ми, защото когато преди години останал без работа, нали минаха разни РМПриватизации и съкращения, та тогава татко го взел на работа във фирмата.

Гледаше философски на живота, въздъхваше понякога и ми разказваше

- Момче, ако не ти дотягам слушай, ако не ти се слуша сега, оставяш го за следващият път. Хубав е животът по принцип, но зависи каква люлка ще те залюлее от малък. Едно време след войната животът е бил много труден. Който е имал преди войната, имал е и след нея. Мама и татко, да работят ли, да учат ли, мен ли да гледат. Ама завършили средно образование вечерно, добре че тати бил от града, та имали къщичка с дворче, а мама тук от село, ее там, последната къща с голямата градина. Ама дядо и баба били работливи селски хора, произвеждали зарзават, имали кокошки за яйца, кравичка и карали стоката  в събота на пазара в града и за нас. После отчуждиха градската къща и двор, дадоха ни апартаменти. Хубаво, ново, свикнахме бързо, но нямаше онази свобода на дворчето.

Тръгнах на забавачка, сега предучилищно, там почувствах разликата в децата. Ниски, дебели, непохватни, но ги хвалеха и бяха първенци навсякъде, защото бащите им са важни хора от епохата. Гризнат малко от закуската си и я хвърлят. Баба винаги казваше '' Грехота е да хвърляш хляба ''. Измислих, исках разрешение от другарката, госпожата демек, да събирам нагризаните закуски под предтекст, че имам гълъбчета на село. Разреши ми.

Имаше едно бледичко момичеснце, понякога я вземаха с лека кола, а ние бягахме след прахоляка на леката кола и бяхме щастливи. Та тя, отхапа малко от марципана си и ми даде останалото. Стори ми се истински шоколад, а за втори път ядях  марципан. Разказах в къщи случката, мама се разплака, и всяка сутрин вече имах марципан, чайка или байкалче за училище. Ако забележа, че някое дете ме гледа гладно - гладно, винаги му давах полувинката.

Поотрастнахме. Цяло лято скитах по едни гащи из баирите или реката на село. Почернях здравата.

На есен в училище, всеки пита , разказва къде е бил, слушах ги внимателно, колко широк е бил света.

- Красимире, много си почернял, аз не успях - ме заговори бледичкото момиченце - Къде си бил

- Ами на Козлука, по цял ден бях там даже забравях и да ям - отроворих скромно тогава

Погледна ме и ми поясни

- Козлука бе, нали го знаеш, широкия вир на реката, още така си му казват Козлука, а те помислили кой знае на кое Черно море съм бил цяло лято.

следва.....