Краят на една младост

   В памет на Красимир Чотров

      През свободното си време Любен най обичаше да чете книги и да гледа телевизия. От време на време прескачаше, ей така за разнообразие, до съседа си Гришата да се почерпят по някоя сливова и да поспорят за политика. Понякога наминаваше и до кварталното кафене, където до късно се заиграваше с компания на шах или на табла.

      Друга голяма негова страст бяха снимките. Обожаваше да ги разглежда и съзерцава с часове. Строго сортирани в отделни албуми, те олицетворяваха различни периоди от неговия живот. Бяха събрани снимки от детството му, от ученическите и студентските му години и такива правени по-наскоро. Макар някои от снимките да бяха леко пожълтели, а два от албумите да бяха с износена и на места поразкъсана подвързия, те винаги навяваха в душата му свеж полъх на спомени от едно време, което никой нямаше как да му върне. 

      Една вечер Любен бе седнал на канапето в хола, отпиваше на малки глътки от силното уиски и облакътен на ниската маса с гладка полирана повърхност, за кой ли път разлистваше старите албуми. Жена му беше отишла по някаква работа до съседката на долния етаж и вече от половин час я нямаше.

     “Сигурно пак обсъждаха нещо тайно, по женски” – мина мисъл през главата му.

     На някои от снимките лицето му се разтегляше в хубава усмивка, а на други тя изчезваше, като гъстите вежди се сключваха над кафявите му очи. Стигайки до една снимка на която той беше застанал до едър, млад мъж, на около двадесет и пет години, щастливо вдигнали чаши в някакво заведение, по гърдите му премина болезнен спазъм.

    Споменът нахлу подобно на януарски леден вятър в сърцето му.

    С Красимир учеха заедно екология в Университета в Пловдив. Бяха състуденти, но от различни групи. Любен живееше в общежитие, а Краси бе на квартира близо до Университета. Висок и едър, с широк гръб и изпъкнали напред гърди, с къса, кестенява коса, дълбоки черни очи и удължена брадичка, върху която тук – там бяха поникнали редки косми, Краси бе човек съчетаващ в себе си необикновена човешка доброта и топлота. Винаги усмихнат той поддържаше доброто настроение по време на почивките между лекциите. Дойдеше ли време за изпити, Краси бе човека, който с някоя шега или виц винаги намираше начин да разведри настроението.

      Още нещо свързваше неразривно и емоционално Любен и Краси. Това беше любовта към лова.

       Всичко се случи през есента на 2011 година. По време на един антракт между лекциите, цялата групичка от около петнайсетина човека нахълта в бистро “ Маестрото”, намиращо се срещу Университета. Сред невъобразимият шум и глъчка всеки успя да издиктува поръчката си на сервитьорката и се започнаха разговори за предварителния изпит по “Химична защита”.

       Красимир и Любен седнаха един до друг и почти веднага, вместо за предстоящия изпит, приказката им тръгна по пътеките из гъстите дъбрави и сред лая на кучетата гонещи дивите прасета. По едно време на масата се извиси басовият му глас:

        - Любене, защо не вземеш да ми дойдеш някой път  на гости в Тополово и да излезем за прасета? Ще се поразкараме, ще запалим камината в ловната хижа, ще пекнем някоя пържола, ще пийнем греяно вино и ракия. А може и някой голям шопар да гръмнем. Кой знае?

       Любен не беше от хората, които имаха нужда дълго да бъдат увещавани. Особено пък щом станеше дума за лов и целодневно скитане по горите.

  - Аз съм съгласен, за мен ще бъде истинско удоволствие, ама ми кажи кога ти е удобно. Аз почти всяка събота и неделя съм свободен. Ти си по заетия от двама ни.

  Красимир се загледа замислено някъде навън през прозореца, след това се обърна към Любен, усмихна се и весело му каза:

     - Добре тогава. Нека бъде в края на този месец, че започне ли декември не можеш да му хванеш края. Идва студентският празник, а след това съм и на сватба. Съгласен ли си? Какво ще кажеш?

      - Идеално. Считай ме сигурен. Така се разбираме.

       Неусетно се изминаха кратките ноемврийски дни и очакваният ден тържествено наближи.

       Беше петък, двадесет и пети ноември. След края на упражненията Любен излезе от сградата на Факултета и по тясната павирана пътека се отправи към паркинга. Вмъкна се в колата, запали двигателя и само след няколко минути вече беше на Околовръстното, на път за вилата си в село Яворово. Пътуваше бързо и леко. Беше си пуснал музика и тихо си тананикаше. Мислите му постоянно летяха към предстоящия лов и хубавите емоции, обвити в барутен дим, които му предстоеше да преживее.

      Спирайки пред малката двуетажна постройка, той бързо излезе, отключи пътната врата и преминавайки почти тичешком през плочите на двора се насочи към спалнята. Извади един празен сак от гардероба и бързо напъха в него камуфлажните си дрехи, патрондаша с патроните, дългия ловен нож и един чифт домашно плетени шушони. Пъхна удобните си високи кубинки, завити в една найлонова торбичка, а накрая наля и едно шише миналогодишна гроздова ракия. Все пак не можеше да пристигне празен при хората. Мятайки разглобената пушка намушена в калъфа на задната седалка, Любен отново припали двигателя и бързо се понесе по прашния път.

      Стъмняваше се. Полето край шосето бе обгърнато от приказна синкава тъма, а двата фара ясно чертаеха успоредните си бразди по грапавия асфалт, когато Любен забеляза блещукащите светлинки на първите къщи на селото. След табелата веднага зави надясно и подкара колата по една дълга улица. Стигайки до последната къща, с висока зелена порта и две широки гаражни врати, той спря и угаси двигателя. Краси вече го чакаше пред вратата. Те силно се прегърнаха с приятелски потупвания по плешките. Пресякоха малкото дворче и влизайки в къщата домакина любезно го въведе в стаята за гости. Любен разопакова багажа си и се освежи от дългото пътуване в банята.

      Малко по-късно веселите им гласове се носеха над масата в трапезарията, а майка му, леля Ваня, с охота разнасяше пълните чинии с най – различни дивечови мезета и домашно приготвени гозби. Ненадейно на вратата се позвъня, леля Ваня отиде да отвори и веднага откъм антрето се дочу лек тропот и човешки гласове. Най-добрият приятел на Красимир, Петър и приятелката му Ивелина дойдоха на гости. Настроението се повиши, дъхавата ракия и ароматното вино искряха в чашите, а закачките и майтапите като че ли нямаха край.

      Легнаха си късно, а Любен от вълнение не можа да спи през цялата нощ. На няколко пъти се будеше и поглеждаше към часовника на телефона си. Преди алармата да иззвъни той вече бе станал и се взираше през прозореца, наблюдавайки червеникаво – оранжевите отблясъци на първите слънчеви лъчи.

       По коридора се чуха стъпките на Красимир. Беше станал. Вратата на стаята леко се открехна и в тесният процеп се появи все още съненото му, но усмихнато лице:

     - А, ти си станал? Готов ли си? Време е да тръгваме, приятелю. Ти ми дойде на гости, а сега е време аз да те заведа на гости при прасетата. Взимам антуража и потегляме – той се разсмя и потъна в тъмния коридор.

      Сложиха раниците и пушките в батажника, качиха се в колата и потеглиха. На сборният пункт вече се бе събрала внушителна група от около двадесетина човека. Председателят на дружинката направи задължителният инструктаж, пожелаха си слука и започна да раздава талоните за груповия лов. В този момент до тях спря огромен сив джип. Беше Петър, приятелят на Красимир. Макар и закъснял, той поздрави и поиска да го запишат в групата за предстоящия лов.

     - Не може Петьо. Точна бройка хора сме. Знаеш какви са правилата. По закон при гонка на диви прасета групата ловци трябва да е не повече от двадесет човека. Нямам намерение да престъпвам закона. Знаеш колко начесто са вече проверките.

      Петър смръщи вежди, присви злобно устни и кратко отвърна:

     - Направих си труда да стана толкова рано, да се довлеча с джипа до тук, да хабя нафта, а вие да ме отпращате. Няма да стане. Ще участвам в лова пък каквото ще да става.

       Председателят беше наясно с понякога чепатия му характер и знаеше, че с него на глава трудно ще излезе, а и не му беше до спорове рано сутринта. Щяха да прогонят местността “ Сланоците “. Разставиха пусиите по протежението на един дълбок горист дол и още веднага след пускането на кучетата се чуха първите им пискливи пролайвания. Не мина много време и два изстрела един след друг раздраха сутрешната горска тишина. По време на първата гонка през пусията на Любен премина един едър сив заек, а малко след това с грациозни скокове, едва стъпвайки на земята, безшумно се изниза пъргава сърна.

     “Нямам късмет, но нищо. Денят е дълъг, слуката може да споходи и мен” – изпълнен с добро настроение и с лекота в душата си мислеше той.

        Около десет часа се чу сигнала за край на първата гонка. Ловците се събраха за разбор и веднага се разбра, че Краси е убил голям мъжкар. С пускането кучетата вдигнали прасето и го подкарали към неговата пусия. Краси, съзирайки го през редките дъбове, вдигнал пушката, повел го с цевите и след добро прицелване и натискане на спусъка му счупил предния десен крак. С вторият изстрел той разрешил спора, изпращайки тридесет и шест грамовата бръмчаща турбинка олово във врата на прасето. Тъмните му очи весело грееха, а той за пореден път с характерните си ръкомахания разказваше за майсторските си изстрели.

        На втората гонка кучетата вдигнаха стадо прасета и умело криволичейки през гъстият сечинак ги подкараха към пусиите. Едва зърнал да се подават удължените  зурлести глави на първите прасета между клоните на леските, Петьо застанал на първата пусия, вдигнал пушката и започнал бясна стрелба докато не свършили патроните в пълнителя на автоматичната му карабина. Прасетата свърнали в противоположна посока, а доста време след това той напразно се лута да търси петна от кръв по опадалата шума.

        Следобед запалиха огън на една полянка, насядаха по земята и всеки започна да изважда най – различни вкусотии от раницата си. Ноемврийското слънце, сякаш усетило приповдигнатото настроение на ловците, гальовно изпращаше лъчите си към тях и приятно докосваше лицата им.

         Последната гонка беше предвидена за четири часа следобед. Още по време на разставянето на пусиите отново се чуха два изстрела откъм позицията на Краси. Любен свали заредената пушка, освободи предпазителя и се заслуша. 

        Ненадейно отнякъде над дърветата прокънтя силният и басов глас на Петър :

         - Дръж го, Краси! Идва към теб! - последваха два изстрела, чието ехо дълго се блъска в гористия дол и след това всичко затихна.

          Трагедията се оповести няколко минути по – късно. Петьо забелязал едър сръндак да тича по склона право към пусията на Краси. Проследявайки посоката му на движение Петър осъзнал, че сръндака ще мине точно между тях. В разрез с всички установени правила, той вдигнал пушката и изстрелял два куршума по дивеча. С първият изстрел улучил животното, а вторият куршум пронизително изсвирил между редките дъбове.

    Забелязвайки след изстрелите на Петър раненият сръндак, който куцукайки надолу спрял в дерето, ловецът от съседната пусия Митко оставил позицията си и се насочил към него:

     - Защо не го доубиеш с ножа бе, Петре? Грехота е да оставиш да се мъчи животинчето – още с приближаването си му казал Митко. – Видях го как падна в дерето.

     - Не мога да се занимавам сега с това нещо. И без това ще умре от раните си – Петър злобно свъси вежди и  по тясната горска пътека се запъти към Краси, за да го види и да го пита по какво е стрелял и дали е видял сръндака.

      Картината, която се разкри малко след това пред очите му щеше да се запамети в съзнанието му и да го преследва цял живот. Красимир беше паднал по гръб на пътеката. Пушката му беше отскочила на крачка – две встрани, а на гърдите му, бавно напоявайки маскировъчната риза, се бе образувало голямо петно кръв. Вторият куршум, изстрелян от карабината на Петър, бе улучил най – добрият му приятел в сърцето.

       За кратко всички се събраха около тялото на младият ловец. Пристигна и Любен. Буцата в гърлото му бе толкова голяма, че той не можа даже и да изхлипа. Коленичи до изстиващото тяло на приятеля си, склони глава и тихо зарида. Неудържими сълзи се стичаха по бузите му и тихо се ронеха върху окапалите дъбови листа.

       Всичко, което последва след това премина като на филм. Полицаите отведоха Петър в ареста и отнесоха тялото за експертиза. Заведе се съдебно дело, в резултат на което, по – късно Петър бе осъден на две години условна присъда без право на обжалване.

      Любен реши да не ходи на погребението. Искаше да запомни приятелят си такъв какъвто беше, добродушен и жизнерадостен, изпълнен с неизчерпаема енергия, а не положен в тесен ковчег. В деня на погребението отиде до църквата, запали свищичка и я забучи в напълнено с пясък тенекиено съдче. Плахо се прекръсти и се помоли за упокой на душата му.

       Малко са спомените, които му останаха от Краси. Един от тях беше снимката, която тази вечер държеше в ръката си. Жена му още не беше се върнала от съседката и затова Любен си позволи да пророни една сълза. Една мъжка сълза, породена от тъгата по нелепо погубеният млад живот. За жалост такива бяха много. Краси не беше единичен случай.

       Любен взе чашата с уиски, стана и се насочи към кухнята. Стигна до мивката,  отсипа малко от чашата в умивалника и си помисли:

        “ Бог да го прости. Надявам се преждевременно отнетите животи да са с всяка година по – малко. Грехота е млади хора да напускат рано-рано този свят “.

         Насочи се към канапето в хола, а входната врата вече се отваряше. Жена му се прибираше вкъщи.

                                                                                                                   Юли, 2016 г.