Минават дни, аз не спирам да плача. Не мога да си простя всичко, което сторих.

Защо направих грешките и всичко хубаво изгубих, аз ли бях виновен?

Нощите ми минават в непрестанен рев, а дните ми в празнота, загледал се в една точка и не отриващ смисъла да живея. Аз просто се опитвах да съм добър и мечтаех, понякога много мечтаех и исках  да са истина. Може би не е трябвало да мечтая, а може би не трябва да живея. Самотен откривам грешките, кои мои и на другите. От месеци усещам една болка, една голяма болка ввляво. Тази болка расте и не спира нито за миг, а когато те видях, аз заплаках силно. Защо цял живот съм бил събирач на болка, какво сторих, че животът ми се провали и не го искам?

Защо излъгах, защо не бях по-добър, защо си толкова прекрасна и така непреклонна. Месеци наред правих грешки, но ти не ми каза и ще получа доживотна присъда за това, най-жестоката и сурова. От дъното на изхабеното ми и полумъртво сърце съжалявам, че не съм добър човек и направих толкова грешки.

Дори да напиша как се чувствам не мога, нещо хубаво да напиша. Какво ще правя, след като сърцето вече не  е живо? Явно животът ми е наказание и аз ще живея в вечна болка и мрак. Сбогом, сърце.