Слънцето се скриваше зад големите черни облаци. Птици прелитаха на ята, духаше силен вятър. Навсякъде тичаха уплашени хора. По улиците се стичаха реки от кал. Писъци на ужас пронизваха натежалия въздух. В един миг небето притъмня, цялата светлина изчезна, сякаш бе нощ. Започна да вали леденостуден дъжд, който се сипеше безпощадно над отчаяните човешки същества. Обливаше всичко, сякаш за да отмие за последно мръсотията и пороците у всеки, сякаш за последно да пречисти Земята. И после да утиихне. Да остави една безкрайна пустош, лишена от живот – чиста, красива, добра. Йоан чу шум от счупено стъкло, последван от бурен смях и се смути. Всички около него пищяха, тичаха без посока, някои се бяха качили в колите си и се блъскаха нарочно в стените. Кървави реки се стичаха. И в целият този ад един пиян се разхождаше със парче от бутилка в ръка. Йоан му се зарадва.
Той явно беше единственият, който не го интересуваше, дали ще умре. Приближи и започна да нарежда несвързани слова, после подхвана монотонна пиянска песен. Неусетно Йоан започна да му припява. Вървяха един до друг към малко възвишение в покрайнините на града. Електрически стълб падна точно пред тях, а пияният избухна в неудържим смях. Йоан се усмихна. Искаше да се изкачи на хълма и да гледа.
От кога мечтаеше за подобна възможност! Светът беше на път да изчезне. Цялото човечество, с цялата цивилизация, с всичките им предразсъдъци и незаинтересованост, всичко това щеше да потъне в забрава. А може би някой ден да се появи отново, да възкръсне в една по-добра и по-чиста форма. Но определено днешните хора не заслужаваха да живеят. Той ги мразеше, ненавиждаше всичко, свързано с обществото на своето време. Искаше да се наслади на тази приказна гледка, след което да си умре на спокойствие. Макар че не бе сигурно дали щеше да изгледа цялото представление в пълният му блясък. Никой не искаше да дочака Апокалипсиса. Някои се стреляха, други скачаха от високи сгради, трети се хвърляха в реки и язовири. Йоан не разбираше какво толкова намираха в живота, че не можеха да преживеят да видят края му. Той пък наблюдаваше всичко това със скрито задоволство, слушайки несвързаните крясъци на пияния до него. Видяха свещеник, отчаян и пребледнял, който с последни сили четеше молитви и призоваваше хората да не се убиват. Крещеше отчаяно, че след като Бог е отредил да има Апокалипсис те трябва да го изживеят. Никой не му обръщаше внимание. Йоан само се усмихна и отмина, продължавайки да води безмислен диалог със спътника си.
Бурята се усилваше с всяка изминала минута. Навсякъде тичаха хора, газещи в тиня, кал и кръв. Огненочервеното слънце вече едва се подаваше иззад черното небе. Всичко бе продобило пурпурни краски, само слабо очертани силуети се открояваха в тъмнината. Сякаш кръвта Христова се сипеше от облаците върху сухата земя и се опитваше за последно да размекне коравите човешки души. Но без успех...
Малко момиченце тичаше без посока. Очите му бяха пълни със сълзи и страх. Когато забеляза Йоан, който крачеше бавно и спокойно, отчаяно вдигна малките си ръчички към него. Той инстинктивно протегна ръца и без да продума взе невинното създание в обятията си. Каза си, че поне едно дете трябва да присъства на изпепеляването на великата човешка цивилизация. Започна да успокоява момичето, но какво да кажеш на дете, видяло родителите си да се самоубиват, което въпреки крехката си възраст осъзнава, че това са последните му часове живот? Йоан обаче вярваше, че ако спаси това дете, че ако го накара да дочака Страшния Съд, вероятно ще запази невинната му душица, която да продължи съществуването си в рая. Ако изобщо имаше рай...
Катереше се с детето на ръце и с пияния до него към възвишението. Часовете отлитаха, сякаш бяха минути. Писъците все повече утихваха. Почти нямаше останали хора. Само трупове. Навсякъде мъртви тела покриваха улиците. Йоан ги прескачаше, заобикаляше, понякога дори стъпваше върху им, за да си проправи път. Стараеше се да не гледа огромните изцъклени очи, които го пронизваха с мъртвешки студени погледи, излъчващи ужас и страх. Той закри очите на момичето с ръце. Реши, че ще е добре да я разсее и започна да разказва приказка.
Към тях се приближи дребен човечец с разкъсани дрехи и рошави коси. Смееше се без причина, приближи се до детето и започна да му се радва. Сякаш не разбираше какво се случва около него. Беше луд. Започна да ги следва, слушайки с интерес приказката, която Йоан се опитваше да разкаже. Превеше всевъзможни физиономии, мимики и жестове, издаваше звуци и подскачаше, сякаш искаше да изрази действието от приказката в някакъв особен вид пиеса. Момичето се усмихна. За пръв път от часове детето се засмя. Сякаш за миг забрави реалността, радвайки се на вниманието на едни непознати, наслаждаваше се на мига, дори да осъзнаваше, че беше от последните, които ще преживее. Дори на Йоан му стана весело.
Цялата група вървеше вече часове, докато поройният дъжд се сипеше върху им. Изкачиха се до възвишението и видяха млада жена, загледана надолу към града. Седеше с притворени очи, спокойна и тиха. Когато чу шумът от приближаващи стъпки се стресна, обърна се и помаха. Йоан се приближи с детето на ръце. Жената беше сляпа.
- Казаха, че е дошъл Денят на Страшния Съд. Всички пищят, никой не ми казва какво става в действителност. Разкажете ми, моля ви, какво виждате!
Йоан се огледа. Там, от високото се виждаше почти целия град. Той понечи да отговори, но се спря. Виждаше едва-едва, но дори през гъстия мрак се различаваха изпочупените сгради, течащата навсякъде вода и най-вече хората. Всъщност хора нямаше. Само изстинали тела покриваха улиците и площадите. Никой не искаше да дочака края. Кървава мъгла се стелеше над града, из въздуха се носеше миризма на човешка плът и усещането на пълно отчаяние. Вятърът се усилваше, падаха дървета, чупеха се прозорци.
- Няма нищо страшно – каза той най-после.
- И аз така си мислех. Поредната измислица от новините. Краят на света... Кажи ми какво виждаш?
- Ами малко е пусто... Всички са отишли някъде. Но сигурно ще се върнат – каза Йоан и направи знак на момиченцето да мълчи. – Все пак нека отидем някъде на сухо.
Той и без това беше разочарован. Явно всички бяха решили да измрат още преди да се случи отреденото. Преди да дойде края на света вече всички хора сами го бяха сътворили. Всички се страхуваха да дочакат последния момент.
Всъщност според Йоан човеците бяха изживели Апокалипсиса много преди той физически да се прояви. Бяха го направили реален, допускайки го в сърцата си, забравяйки любовта, искреността, хората до себе си, забравяйки доброто. Определено заслужаваха учстта, която Бог им бе отредил. Валеше вече четвърти ден. Йоан с детето на ръце и жената тръгната към града. Лудият и Пияният продължаваха да ги следват като питомни животни. Отново минаха покрай свещеника. Той седеше отчаян и се молеше за спасението на света и малкото оцелели хора. Убедиха го да тръгне с тях. Подслониха се в първата сграда, която видяха. Бурята се усилваше с всяка минута и сякаш люлееше всичко. Цяла нощ адска виелица бушуваше навън. Светкавици пронизваха катранено-черното небе, зловещи тътени раздираха настаналата тишина. Йоан държеше детето в обятията си, чакайки всеки миг да настъпи моментът, който да разруши всичко. Часове наред никой не смееше да продума. Накрая умората надделя и всички заспаха...
* * *
Йоан се събуди от детски смях. Лудият забавляваше момичето, което весело тичаше около него. Йоан потърка очи, погледна през прозореца, останал без стъкло и остана изумен. Видя градът, целият окървавен, покрит с останки от коли, дървета и изпочупени вещи. Видя хиляди мъртви, видя мръсните улици, грозните останки на разрушения град и видя... Слънцето! То грееше ярко в небесата, сякаш беше такова от дни. Небето бе ясно, а въздухът чист. Сякаш всичко бе преминало. Светът си беше на мястото, само че хората липсваха. “Какво по-добро от това”, помисли си Йоан. Може би имаше и други, решили все пак да дочакат “Апокалипсиса”. И определено това бяха само хора, достойни да изградят един нов, по-добър свят наново, без да допускат грешките на отнималите поколения...
И ще бъде ден първи...