Често стоя загледана в света, седнала до прозореца на скромния си дом. Мисля си колко щастие пропиляват хората, колко спокойни са всички, колко са усмихнати и  честно казано завиждам. Завиждам на всички, които имат такава искрена усмивка, на тези, които имат повод да са щастливи. Егоистично е, да, знам, но когато понесеш толкова болка, когато кошмарите ти се превърнат в реалност, ти се иска цялата планета да спре да се върти с надеждата, че с това и болката ти ще спре.

  Живях по странен начин. Не допуснах никого до себе си. Години наред си мислих, че така е по-добре, така никой няма да ме кара да страдам както правеха другите с хората, които познавам и до един момент всичко беше добре. Бях безгрижна и може би щастлива. Бях свободна, но в един момент, когато спрях и се огледах, видях как всеки е щастлив с някого. Усетих  как любовта се носи с аромат на китен букет от цветя във въздуха и се почувствах самотна. Реших, че съм готова за промяна, че съм готова да допусна някого до себе си. Беше трудно, много трудно, но го направих, въпреки че не произнасях и една дума относно чувства. Пазех всичко за себе си и в един момент си тръгнаха. Оставиха ме отново сама със себе си. Нямах възможността да кажа колко много ми липсват, когато не са до мен и колко щастлива са ме правили, а сега и да го направя няма смисъл, защото никой освен самотата няма да ме чуе. Това ме съкруши, но се изправих и продължих с гордо вдигната глава. Усмихвах се сякаш бях най-щастливия човек на земята, въпреки че отвътре бавно умирах. След това се появи ти. Беше като лъч надежда в сивия ми свят. Дойде и ми подаде ръка. Изкара ме от дупката, в която бях попаднала и ми даде криле, с които полетях. Летях дълго и обожавах чувството, но ми се прииска да се издигна по – високо, да достигна слънцето, а ти ме остави да го направя, даже ми помогна, но не ме предупреди, че достигна ли го ще ми отнемеш крилете. Премълча го. Когато го направих, ти ги изтръгна без капка милост и заедно с тях изтръгна сърцето ми. Гледаше ме как падам отново в дупката, от която сам ме беше изкарал и не направи нищо. Ударът в земята беше тежък. Всяка част от мен болеше и колкото и да се опитвах да се изправя не успявах. И все още не мога. Безпомощната ми душа и сега лежи полумъртва в прахта и чака краят, а той така и не идва.

  Дори сега стоя загледана през прозореца, завиждайки на другите, чакайки нещо да се промени, но и двамата знаем, че това няма да стане. Ти ще живееш щастливия си живот, докато аз се моля за милост, за малко щастие, за лек за душата.