Често стоя загледана в света, седнала до прозореца на скромния си дом. Мисля си колко щастие пропиляват хората, колко спокойни са всички, колко са усмихнати и честно казано завиждам. Завиждам на всички, които имат такава искрена усмивка, на тези, които имат повод да са щастливи. Егоистично е, да, знам, но когато понесеш толкова болка, когато кошмарите ти се превърнат в реалност, ти се иска цялата планета да спре да се върти с надеждата, че с това и болката ти ще спре.
Живях по странен начин. Не допуснах никого до себе си. Години наред си мислих, че така е по-добре, така никой няма да ме кара да страдам както правеха другите с хората, които познавам и до един момент всичко беше добре. Бях безгрижна и може би щастлива. Бях свободна, но в един момент, когато спрях и се огледах, видях как всеки е щастлив с някого. Усетих как любовта се носи с аромат на китен букет от цветя във въздуха и се почувствах самотна. Реших, че съм готова за промяна, че съм готова да допусна някого до себе си. Беше ...