11 sept 2006, 10:46

Кръвта на Македония 

  Prosa
880 0 3
12 мин за четене

Кръвта на Македония

 

          От горния край на селото залаяха кучета. Лаеха злобно и непрекъснато.

            "Боже, пак турци!"

            Откак провъзгласиха след войната новата българска държава, турците се озлобиха много. Нямаше ден да не пропищи някое село. Безчинствата им край нямаха.

            Баба Иглика трепна уплашено. Женски глас зарева на умряло и гъсти кълба дим се заиздигаха от горната махала.

            "Подпалиха селото, поганците!"

            Баба Иглика свика трите си снахи и Сава, малкия й син:

            - Сбирайте по-скоро покъщнината и по-бързо да се махаме от тука!

            Жените се завайкаха, но се разтичаха да изпълнят заръката.

            - Сава, изтичай да предупредиш братята си. Знаеш, горе на ливадите са. Да заобиколят през Кръстювата кория и да идват!

            Сава прескочи плета и бързо се изгуби в горичката. Баба Иглика се ослушваше, разтревожена от приближаването на така омразните турци.

            "Защо така ни изоставяш, Господи! Помогни поне децата да спасим!"

            Братята се върнаха бързо. Оказа се, че като видели приближаващите се башибозуци, тръгнали към селото. С тяхна помощ досъбраха покъщнината, а после натириха стоката из гората. По-добре вълци да изядат овчиците, отколкото в погански ръце да попаднат! Натовариха мършавото магаренце колкото им душа даваше, останалото братята разделиха между себе си и потеглиха през бостаните. Милена, най-младата сред снахите, успокояваше тригодишния си син, който уплашен от цялата суматоха, се дереше с пълно гърло. Успяха да се измъкнат без някой да ги забележи. Спряха чак когато достигнаха планинския рид, в който беше сгушено селцето им. Баба Иглика гледаше безмълвно пла-мъците, обхващащи цялото село и мяркащите се фигури на турците, надаващи весели вико-ве. Сякаш обръч стисна сърцето й и сълзи потекоха по сбръчканото й лице, когато пламъците близнаха плета, а после по сейванта се прехвърлиха и затанцуваха по тръстиковия покрив на къщата. Погледна синовете си. Бяха готови да се върнат.

            - Тръгвайте! - с твърд глас каза тя. - Ще вървим на север.

            Стиснали юмруци, братята все пак послушно се обърнаха и потеглиха. Късно следобед стигнаха до пътя за Преспа, но продължиха да се движат покрай него. Можеше турците да се върнат по пътя и тогава, тежко и горко им!

            По залез слънце се отбиха в страни от пътя. Наблизо се намираше овчарска колиба и извираше малка рекичка. Никой не беше подготвен за това, което се разкри пред ужасените им погледи, когато излязоха на полянката пред колибата. Милена изхлипа и закривайки лице с шепи избяга настрани. Подир нея и другите жени се отдръпнаха и запроклинаха турците. Иван, който беше най-големия, пристъпи напред и процеди през зъби:

            - Това са Колю Авджийчето и жена му. Тази сутрин са ги убили, неверниците!

            Сава се насълзи от гледката пред него. Пред все още димящите останки от колибата се въргаляше жестоко насеченият труп на Колю. В обезобразеното, кърваво лице едва можеше да се познае веселият момък, който едва преди година се бе оженил. Сирак, отгледан от овчари, той беше живял самин в малката си колиба, препитавайки себе си и младото си семейство с лов.

     Но още по-ужасна гледка представляваше Ирина.

До скалата, от която извираха бистрите води на рекичката, лежеше изтерзаното й тяло. Дрехите й бяха разкъсани и кръв обагряше тревата около нея в тъмно червено.

            - Проклети да са!

            Кривият турски ятаган бе играл и по нейната снага. И като че ли за да допълни страшната картина, отнейде грозно изграчи гарван.

            - Да се махаме оттука! - продума баба Иглика. - Трижди проклети да са турците! Бесове да ги погълнат дано!

            - Не можем да ги оставим тъй, майко! Нека поне ги погребем. Христиени сме, не бива зверове да им влачат месата!

            Последните лъчи на слънцето осветяваха братята, извършващи този тъжен ритуал. Ненадейно проплака детски глас.

            - Милено, накарай го да млъкне!

            - Не е той, ма майко! Вече почти час, откакто спи!

            Баба Иглика стреснато се огледа.

            - Това е на Ирина и Колю детето! Горкото, отървало се е! Я се огледайте!

            Пак прорева. Сава хвърли лопатата и се затича към скалата. От една ниша измъкна повито вързопче, от което се разнесоха още по-ясно ревове.

            - Няма и половин година, а вече остана сираче! - баба Иглика го взе от сина си и го залюля. Ш-ш-шт, миличкото ми, ще те вземем с нас, свободно ще израстеш! Ех, бедна Македонийо, колко кръв още ще попива в пръстта ти, колко жертви още ще приемеш в черната си пазва!

            Приключили, братята подкараха магарето и всички се повлякоха към пътя, отдалечавайки се безмълвно. Тъкмо стигнаха до крайпътните шубраки, когато Иван даде знак всички да се прикрият и да не издават шум. По пътя се чуваше конски тропот и поганска реч.

            - Не шавайте и се молете да не ни усетят! Това сигур са същите, дето подпалиха село. Сега оттам идат, чумата да ги тръшне!

            Притихнали, те наблюдаваха как иззад близкия завой изскочиха турците. Повечето от тях носеха факли и  подхвърляйки си закачки, разказваха за днешните си "подвизи". Яздеха бавно заради каруцата, която караха по средата на отряда си.

            "Ох, веднъж да отминат и после без никаква почивка , все на север!" - баба Иглика бе стиснала очи и се молеше, мърдайки базмълвно устните си.

            "В България ще бъдем свободни! Веднъж само да стигнем!"

            В момента, в който отминаваха последните ездачи, детето на Колю Авджийчето проплака. Баба Иглика затисна устата му, но вече беше късно. Ятаганите просвистяха, извадени от ножниците. Нечий турски глас се провикна:

            - Аха-а-а, тук май гяури са се скрили! Посечете ги, свините неверни! Инш Аллах!

            В България... където всички са свободни... никой не разбра за тази македонска трагедия.

            Бедна Македонийо, докога кръвта на чедата ти ще пои твоите гърди?!

© Борислав Белински Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Страхотен разказ!
    Жалко да тези българи не успели да стъпят на свободна българска земя. Поклон и вечна им памет.
  • Тъжен разказ!!!
    А колко такива трагедии е имало. Поздрави, Боби!!!
  • Онемях!!!
    Умело е пресъздадена една покъртителна картина, разкриваща трагедията на ония българи, така и неуспели да нарекат себе си свободни - чедата на Македония...
    Поклон...
Propuestas
: ??:??