Кръвта на Винка- Глава XIII

Глава XIII

   Високи едно от друго и косо отсечени стъпалата бяха. Стените странни бяха, сякаш някой камъни и тухли не си бяха някак точно по местата, ама пак се бяха втъкнали както и където трябва На места като че ли, ни в клин, ни в ръкав, имаше дървени резбички- я листенце, я цвете, я малко слънце, луна и такива, които приличаха на капки- само те бяха по-различен цвят дърво... Стъпа Силма с единия цървул на най- горното и тръгна надолу. В началото ѝ се чуваше като шушукане, но после гласовете се засилиха. От малката преходна стаичка след стъпалата, голяма идеше такава. Само мъжка глъч идеше из нея. Тя извърна глава назад, за да види дали майсторът ще дойде подир нея- там беше. И отново я подкани да продължи напред. Силимарина си пое дълбоко въздух и влезе. В момента, в който пристъпи прага, думите заглъхнаха, гласовете се стопиха. Всички ония около дузина мъже, сега нея гледаха. И тя ги гледаше- всеки един от тях. От дясно-наляво. От там ѝ започна погледът. Първите двама ги не знаеше кои са, ала третият. Нямаше как да не го е запомнила, щото сетен път вече го срещаше. Беше Боян. До него и Стоян беше- брат му. Погледът му на големия веднага светна, кога я видя. До малкия седеше Калоян, после три непознати лица. Но на деветото сърцето ѝ заблъска. Устата ѝ пресъхна. Име му не помнеше, но срещата им и как той я наддума, как тя се почувства... туй си го спомни и бързо отмести поглед към следващия. До края- още двама- вече никой познат не ѝ беше. Последен седна майсторът. И дузината завърши полукръга си. Всички я зяпаха. Тя не мърдаше.

   - Глътка во̀да, моме, сакаш ли?- чу се глас. Беше от безименния, който толкова я развълнува.

   - Яз... сак... сум... започна да заеква Силимарина, а той просто напълни една дървена отвън, вътре стъклена чаша, отиде до нея и я сложи в ръката ѝ. После се върна на мястото си.

   - Тука си ти, Силимарино- започна един от непознатите за нея, с дълбок и груб хриптящ глас, който очевидно вече нямаше търпение- за да затвърдиш сговора за бунт и първи нож да му станеш!

   - Яз?- повтори невярващо тя, но вече по-уверено- Мо̀ма ма̀же да единява? Мо̀ма ма̀же да води? Не го верувам тава яз! Не!- и заклати глава в отрицание, а гарвановите ѝ коси се разбунтуваха в унисон с настроението ѝ.

   - Ти не верваш, ама истина ти кажуваме!- включи се и Боян- О̀ния дзвер- валията... Знаеш ли ти от кога те траси и 'фърлил е сите си хрътки за тебе. На места нема него кой да варди. И тава да го използваме требва. Всеки от нас абер е пуснал на селата в околията. Хората готови са и само чекат... Тебе!...

   - Аааа- ядоса се още повече Силимарина- Мамка (Стръв) сум яз за вас? Тъй ли е? Пущите ме на оня, па да става, квато ще! Тъй ли е? Тъй ли е, бре юнаци? А?... Умовете си сберете първом! После трасете ме мене. Обърна се и излезе. Спря се за момент на прага, когато отново чу онзи глас, който я вълнуваше.

   - Само твойот огин тогава спаси ги, само твойот огин ония омрази затри ги! Само... но тя го прекъсна, без да се извърне към тях:

   - Той окото му взе в оная нок проклета... И настърви него си и сите псета... и излезе.

   Силимарина изтърча много бързо навън. Извън двора даже излезе. Дъх не можеше да си поеме. Задушаваше се. Давеше я, тежеше от вътре и сякаш дърпаше и стискаше гърлото ѝ. Такава огромна одая, в ония момент, хралупа малка ѝ се стори, че се и стесняваше сякаш. Тогава някой хвана ръката ѝ. Силма надигна глава. Беше малкото момиче, което по-рано седеше на люлката. Усмихваше ѝ се. Протегна другата си ръка и я сложи на бузата ѝ, помилва я. Сякаш тя бе детето сега. Очите на девойката се напълниха.

   - Име ти как е, момече убаво?- прошепна Силма.

   - И ти, како, го не знаеш?- със звънлив глас отвърна малката- Не ти верувам!

   - Силимарина моето е! А твое- от тебе да чуя сакам!

   - Сирма-Селестина е име мое, како! И отдавна чекам те, да знаеш!

   - Красиво много си именувана!- продължи Силма- Знаеш ли?... Но преди да успее да продължи, детето я прекъсна.

   - Красиво, кажуваш?- рече малката- Како тебе?- тук гласчето ѝ направо срази чернокосата. Малката изпитваше голямата, имаше превес над нея и сякаш я разпалваше из вътре.

   - Ти мене чекаш?- изуми се за пореден път Силма- Тъй ли ми рече, момеченце убаво?

   - Още от лани, подир четири лета... След тези думи Силимарина остана безмълвна. Момичето едва имаше седем навършени лета... А я е чакала от четири?... Излезе момата навън, малката я последва. Седна на тревата с поглед подир гората... Трудно се плашеше тая, ама сега...

   Вееше сега вятърът моминските коси назад, ала очите на малкото момиче... зениците като въглен, които сега прогаряха езерата срещу тях, дълбаеха със сила незнайна душата на Силма... акълът момата не можеше сега да си събере. Сякаш някой я удари с лопата по главата... Нея е чакала? И от кога?... От лани, преди четири лета? Но как? И защо имаше усещането, че малката я познава отдавна, че е наясно точно кой стои срещу нея? При все, че цялото семейство, има детето за чалнато и поразено от Господа в главата?

   - Како? Да се не изплашѝ и ти от мене?- сложи ръка на рамото и Селестина- Како сите тука из тая къща?- прокънтя отново гласът на момиченцето във въздуха, очите ù се бяха напълнили със сълзи- Они за улава ме имат, па и ти ли?- на Силимарина краката ѝ се подкосиха, нищо че не беше права. Като че ли Селестина четеше мислите ѝ. Гърлото ѝ пресъхна. И както беше седнала на тревата, се извърна трепереща към нея.

   - Ти... Мене... едва доловим шепот излезе от устата на Силма- Тебе... Аз не те... Малката се доближи до нея, разпери малките си пръсти и хвана с ръце главата ѝ, малко над бузите.

   - Целувката на юдите, мене казни ме (наказа ме), ала само за да те дочекам и път да ти предам. Как първата, с кръвта на втората, колелото скрито в стената, ки заврати и огин и жупел на врага ки изпрати! Ала и брата си в пъкъла, ки запрати!- Силимарина трепереше като лист. Болеше я сърцето, разпъваше се до краен предел и блъскаше в гърдите ѝ неумолимо- Как пръвия, претурен в чуждата вера...

   - Селестино!- извика дебел и силен глас, някъде зад тях- Знаеш ли от кое време Радица те вика?- беше Майстора- По що заблехосваш ти тука момечето? Сирма смени изражението си на момента и рязко дръпна ръцете си. За миг притвори очи, а после сякаш друга гледаше из тях, изправи се и ей тъй... просто запя:

   - Камен да бях яз прегръщала, тебе да не бях... Де се чуло и видело, баща син си вързан да води, сам за чилик да го предава...?- Силма дойде на себе си и видя как Брезалията инстинктивно сви в юмрук ръката си. Затова скочи рязко и застана между тях.

   - Она мене ми думаше за люлката- как бил си я направил за майка ѝ още... Майстора изсумтя.

   - Бегай, Селестино, бегай при леля ти Радица!- повтори той като отпусна ръката си и махна нехайно с нея- А ти, бре, моме, оти избега така?

   - А ти на мое место немаше ли?- доби кураж Силимарина- За еднаж все едно небето да се изтури връз главата ти?

   - Такава ти е судбината?

   - И кой го това рече?- с още по-голям яд говореше Силимарина.

   - Е тая, дето лъжицата ти е дала, тя при назе те прати!

   - Ще ми се много аз да чуя, що Денка Енина, на вас е издумала точно? Как без абер да ми даде, или дума да каже, да ме прати при сите ма̀же? А те посдъвкани думи от тука, от там да изплюват и како жертвено агне мене да гледат!? Нèма да я биде тая. Или ми кажувайте, или си бегувам?- и тропна с крак подивялата девойка.

   Главата ѝ шиник беше, още не можеше да я подреди. Дърпаше я към думите на малкото момиче, но не искаше да го покаже, щото видя и как Брезалията юмрука си сви, кога я чу да пее. Имаше нещо тука. Нещо в тая къща и в хората, които я обитаваха. Дали Денка за друго не я бе пратила тука?...

   Ала докато тия мисли път си търсеха, да се избистрят, някой по-издалеч в гората, гледаше сега тия двамата, дето си говореха. Очите му шареха зад листата на храстите, а боровете хвърляха хубава сянка отгоре му. И може би само орлов поглед, можеше да го зърне от там. Той наблюдаваше много внимателно девойката. Опитваше се да следи всяко движение на ръцете ѝ. Лице не виждаше, щото тя с гръб към него се падаше, ама всичко по нея толкова живо и диво беше. Тоя със сърцето си я усещаше. Беше му чужда, ама и лична. В този момент, момичето се обърна и се отдалечи от стопанина на къщата. Закрачи широко в посока гората. Скритият се сниши. Силимарина излезе извън двора и тръгна към близкия вир на реката. Ала веднага щом стъпа извън пределите му, нещо я накара да се обърне и да погледне към боровете по-нагоре. Причу ѝ се нещо, или пък вятърът духна по-силно? Нещо я жегна, но бързо премина? Отново мислите ѝ към Селестина се върнаха. Сигурно и затова на реката отиде. Забрави, че кракът я боли, а и странно- никой от всичките тия, които до преди малко бяха вперили погледа си в нея, не забелязаха, че е ранена. Ама нали жена е, пък и на всичко отгоре някой ѝ отредил важна мисия, а освен туй- и водач да им бъде. Как тогава някой да ѝ обърне внимание, че тя накуцва и от крака ѝ кръв капе.

   Стигна Силимарина до вирчето, намери си едно равничко местенце и седна на тревата. Погледна напред. Денят вече яко преваляше и отиваше към заник. Събу тя чорапите и натопи краката си във водата. Изохка при допира си с нея, но после ѝ стана по-добре. Заслуша се в шепота на реката и се излегна назад. Ококори тия големи сини кълба към небето, а с тия исписани ириси и черни зеници, сякаш космоса отразяваше с тях. Успокои я водата. Сега пак за малката мислеше, ала вече по-трезво. Притесняваше я и поведението на баща ѝ, защо сви юмрук, когато тя запя? Каква вина му тежеше толкова, че това момиченце, само седем лета живяло, разклащаше ума на тоя човек- скала... на Майстора? А брат ѝ Калоян- с такава любов и умиление говореше за малката си сестричка, когато идваха насам.

   - Права беше да побегнеш, трънче средиземльоморско!- чу тя зад себе си познат глас- онзи същият, който я вълнуваше толкова много всеки път и който сега осуети главоблъсканицата ѝ. Силимарина се изправи рязко, но кракът я предаде и се подви обратно към земята, но той я хвана с две ръце и я изправи срещу себе си- По-полека! Не така, моме! Да се осакатш, не сакаме ние!- завладяващо спокойно и топло продължи той.

   - Вие?! Вие не сакате?- успя да върне този път девойката- Като толкоз грижа ви е вас, оти не ми кажувате какво мора да сторам, че сум толкоз важна?- когато беше нервна, или ядосана, Силимарина говореше като майка си. Той се усмихна.

   - Права пак си, моме! Гнявиш се и има за какво.

   - Ами тогаз? Ти мене , ка̀жи ми!- опита се да го бутне Силма, ала когато се оттласна, отново залитна, но той отново я хвана, но този път я поседи на земята- Уфф!- вече и на себе си се ядоса тя.

   - Дай аз на тебе сега крака да ти превържа първом, па после тепай ме, ако сакаш! Той бръкна из под елечето си и изкара едно малко вързопче. Когато го отвори, се разнесе сладникав аромат на смола.

   - Що е тава?- попита го тя пак по-остричко.

   - Треви!- равно отговори той и извади от пояса си една везана кърпичка. После я потопи във водата, изсипа част от вързопчето вътре, върза крайчетата и я размачка. После клекна и я остави до нея. Погледна я право в очите- С риск да ме удриш, ки навия малко кошулата нагоре, за да вържа кърпичката на ожуленото- Силимарина не реагира. Той протегна ръцете си и бавно повдигна ризата малко над коляното. Силма като камък отвън беше, но сърцето ѝ пак място не можеше да си намери, ала и очите ѝ я издаваха, щото сега сменяха цвета си. След това той взе кърпичката, разгъна я на триъгълник и я върза с тревите към нараненото място, което отново леко кървеше- Ето, готово! Веке можеш да ме ошамариш!- отдръпна се той и отново се усмихна... Отсреща ни вопъл, ни стон. Една минута, две ,минути, три... Силимарина не примигваше дори- зяпаше го и не помръдваше- Абе, Трънче, ти да не би...

   - Ти си Денкиният син!-изстреля тя мълниеносно.

   - Значи помниш ме ти мене!

   - Именуваше се Илия?

   - Верно думаш! И още мене задника ми помни твойта вила!- изправи се Илия и ѝ подаде ръка.

   - Само нея ли помни?- протегна Силма своята, той я изправи срещу себе си. Бавно протегна неговата към лицето ù, прещипа кичур от косата ù и нежно го придвижи зад ухото ù. С връхчетата на пръстите си докосна бузата ù:

   - Острието на ножа, ки си ти за нас, Силимарино!- спокойно, но този път сериозно заговори той- тя потрепери- Първом атаката срещу валията, после целият им гарнизон. Той търси тебе, ние него. Сторили сме му капан!- Не се вълнуваше сега девойката от уплах, а от това как сърце, душа и тяло реагираха на гласът и допирът му.

   - Еееей, Трънче! Що станà? Зная, че акълот ти буря, а душата рана! Но моля те- кàжи ми нещо.

   - И стръвта сум яз?- трудно преглътна тя и започна да идва а себе си.

   - И тъй да се дума може... със съжаление въздъхна той. В грех съм, щото ти кажах сега, а не требваше. Ама и ти не заслужаваш това... Давай да се връщаме, оти мръкна!- дума Силма отново не каза, просто тръгна обратно. Звездите и луната загатваха, че ярки ще са на небето тая вечер. Минаха през портата и влязоха в двора. Силимарина се огледа- нямаше никой.

   - О̀стави ме сама, молим те!- прошепна тя и както се придържаше към него, просто спусна ръката си. Тя се извърна настрани.

   - Вилата просто ме набоде!- извика зад нея Илия- Ала аз запомнѝх само Трънчето!- тя не се обърна, но усмивка се изписа на лицето ѝ... после погледна към звездите и тихо довърши:

   - Денкиният син знае как да лекува!...

   Време за вечеря. На две места бе разделена- заговорниците в тайната стая, а Радица и малката- горе в голямата одая. Силимарина не отиде нито на едното, нито на другото място. А и глад не я гонеше. Само жад. Устата ѝ суха беше, а ръцете потни- от страх към незнайното, което до някъде други хора бяха ѝ отредили. И все пак... един се престраши да каже нещо...

Добре, че заговорниците бяха добре изолирани с камък и дърво, щото спор голям сега водеха и все на високи тонове.

   - Тая на назе ник‘ва рабо̀та нема да ни свърши!- извика този от тях, който лидер беше на сговора и удари с юмрук по масата. Големият мустак и гъстите вежди криеха младото му лице.

   - Костадине, не така бърже с тия мисли!- върна му Брезалията.

   - Майсторе, никой я тая не я знае! И що она може да свърши?- отвърна му Костадин

   - Верно не е това!- включи се и Боян- Аз я знам тая мома и кажувам ви на сите вас, она читава е. Може вера да ѝ се има! Па е и яко куражлийка. Трудно мож‘ я уплаши тая!

   - Ти па от дека толко я знаеш. Видех те аз по-рано как я зяпна, щом влезе тука!- ехидно му върна Костадин- Акълот тая ти е взела, ама не за туй нащо дело, дето на ората и земята, могат да дадат свободата! Арно, че е фустанелата*, та да крие подуения ти беневрек* горе!- сега вече всички избухнаха в смях... без Боян, разбира се.

   - Костадине!- закани му се Боян- Може водач да си ни, ама ти мене така няма да ми думаш!

   - Оти?- предизвика го пак- Що ки ми направиш?

   - Ей!- изрева Боян и скочи към него. Но Стоян и Калоян го запряха, а Майстора хвана Костадин.

   - Сите сте вие тука глупави!- извиси се нов глас над всички- Думате, тая мома, нема работата да ви свърши. А забравѝхте ли, че она спа̀си дечинята на селото? И старци, па и част от вазе... На гол нож тръгнали срещу валията. А тя и окото му извади. И за ще по-тегаво да ѝ на нея- он я запомни... А вие не!

   - Денкиният син явно знае повеке, от колкото на нас ни кажува. И верно, Илия- тая мома ли беше тогаз? Оная същата, дето е тука и за която ти думаш сега?- каза Костадин, като за първи път заслуша някой с такова внимание.

   - Ерите се тука сите като петли- продължи Илия- И това ви попречи да я познаете, нали? К‘ви ма̀же сте вие, бре?

   - Сопри се, Илия! А и Денка Енина не е вездесъща!- отсече по-остро Костадин- Или тя тебе кажала ти е още? А? Думай!... Или е само за ушите на сино ѝ- Илия не издържа и извади ножа си. Чу се стържещ метален звук и от останалите около трапезата. Ала той го обърна към ръката си, сряза дланта си по диагонал и я полепи с течащата кръв към каменната ниска маса.

   - Ти знаеш как умре баща ми! Знаеш и що майка ми за тебе и щерка ти стори! И думаш ми така?- вдигна си Илия ръката и в кървавото петно метна ножа. А той се заби в процепа на двата камъка- Нема повеке с какво аз на вас да помогна тая вечер!- и излезе. Боян също напусна сговора.

Фустанела*- част от Пиринска мъжка носия, която представлява силно надиплен/нагънат плат с ластик в горната част. Завързва се на кръста върху беневрека*- вълнен бял панталон, също част от носията.