Днес съм много горд със себе си! Прибирах се по „Самуил“, когато забелязах край една кола или по-точно край едно куче до паркирания автомобил безпомощно да се върти жена. Кучето бе разкошен вълчак с тегло приблизително колкото стопанката си. Лежеше си съвсем спокойно и внимателно наблюдаваше нейните действия. Тя се опитваше да го вдигне било чрез дърпане на каишката, било с ласкави или заканителни думи. Резултатът бе нулев. Приближих се до тях. То ме изгледа изучаващо, после отвово извърна глава към стопанката си и продължи да наблюдава. Започнах да го галя, а ушите му заеха около една трета от дланите ми. Съдейки по това определих, че бе на преклонна възраст – поне на около 15-16 години.
Разговорихме се с жената. Проблемът бил, че не иска да стане, а е време да се прибират, защото и на нея разходкате по тези незапомнени, макар и вечерни, горещини не й се отразявали добре. Аз обичам кучетата и зная някои неща за тях. Затова само се засмях и предложих:
- Госпожо, на тази възраст те се вдетиняват също като възрастните хора. Защо не му кажете твърдо „Писна ми от теб! Оставям те и се прибирам у дома. Прави каквото искаш.“?
Тя помисли, помисли, а после, навярно от това как ме възприе кучето, все пак бях за тях абсолютно непознат, реши да ме послуша. А и какво друго й оставаше. Въздъхна:
- Господине, омръзна ми от нея. От няколко години започна все по-често да прави каквото си иска и престана да ме слуша. Обичам я, отгледахме я от мъничко пале, но понякога не издържам.
– Все пак, последвайте съвета ми! И в никакъв случай не се обръщайте!
Тя се изправи, хвърли края на ремъка върху кучето:
- Аз си отивам, а ти прави, каквото искаш. – и тръгна.
Не бе изминала и пет крачки, когато кучето се изправи, отърка се в крака ми за довиждане и я последва. След около десетина метра, тя се спря, наведе се да вземе влачещия се край на каишката от земята, прегърна го и продължиха по Алабин...
Някой още ли твърди, че сме по-умни от кучетата? Аз – не мога...
© Вили Тодоров Todos los derechos reservados
ите му. мога само да подчертая чувството си, че много добре разбира нашия разговор. Дори имах усещането, че преди да си тръгне искаше да повдигне рамене по чисто човешки начин, ако можеше това да направи. Затова реших да завърша разказа по такъв начин.