Да, помня деня, в който ти за пръв път ме взе. Спомням си дълбоките, детски очи, пълни със сълзи. Колко щастлива бе ти. По цял ден ме съзерцаваше и внимателно сресваше рижите ми, къдрави коси. Ах, колко желана се чувствах тогава. Да, аз бях любимата ти кукла. Водеше ме навсякъде със себе си и ми показваше целия, обсипан с ярки светлини, свят. Колко любов имаше в очите ти, когато се взреше в красивото ми, порцеланово лице. Тъй топли бяха прегръдките ти, тъй нежен гласът ти. И въпреки че нямах сърце, всеки атом в мен се изпълваше с любов. Всеки път, щом беше при мен и ми говореше, аз сякаш светех с мека светлина. Да, аз бях просто кукла, но имах душа. Всяка нощ, щом заспеше, гледах в захлас нежните, детски черти на лицето ти. Колко прекрасна само беше, мъничко ангелче сред пухените завивки. Но времето бързаше обезумяло в своя непрестанен бяг. Ти порасна и имаше много кукли като мен. И всички ние останахме да събираме прах на оня рафт в ъгъла. Но само аз се чувствах изоставена. Всички другите те гледаха с прекрасните си, празни очи, само мойте бяха пълни с безбрежна скръб. Нима щеше да ме оставиш, да ме забравиш?? Тази мисъл ме побъркваше. Нима вече не бях твоята любима кукла?? Да, сега си спомням и деня, когато се прибра разплаквана от университета. Лицето ти беше разкривено от болка. Тогава ти се спусна към мен и ме прегърна. Ах, колко щастлива се почувствах в този миг. Ти не ме беше забравила. Ти ми говореше нещо, но аз изобщо не чувах думите. Виждах само онова малко, невинно дете в тъжните ти очи, онова дете, което ме научи да обичам. Но някой внезапно отвори вратата и ти ме изпусна. Да, спомням си как се разбих на студените плочки. Но не изпитах болка. Аз бях щастлива. Ти падна на колене и започна да събираш парченцата от мен, а сълзите ти се смесваха с порцелановия прах по пода. Тогава чух да казваш, че си ме обичала, че съм била твоята най-добра няма приятелка. Това ми стигаше да си отида от този свят. Вече бях научила какво е да обичаш и да бъдеш обичана, вече не бях обикновена кукла, бях кукла с душа.