Кумчо Вълчо

Вървя си аз по Раковска, а насреща ми Антон – бивш съученик.  Като ме вижда, видимо се радва, или поне добре го изиграва. За 20 години въобще не си мръднал, четкам го аз с първото клише, озовало се на езика ми. Ти пък си се спекъл като турска керемида, не робува на протокола той, и свойски ме потупва. Усмихвам се в името на старото приятелство.

  Сядаме на едно кафене да си припомним славното средношколско минало, и от дума на дума стигаме до Данчето – моя първа и негова трета любов. Чак сега си даваме сметка, че сме баджанаци, и пием по едно на екс. После установяваме, че сме се оженили в една и съща година и децата ни са родени в един и същ месец, което е повод за втори екс. Усещам, че вече съм склонен да търся нарочно съвпадения, затова намирам извинение да си тръгна. След хиляди обещания за нови срещи и разменени телефони, полюшвам походка към къщи и кой знае как успявам да вляза без пантите. Часът е едва 10 без 15, а аз вече съм инкасирал скандал под мотото “Само чашката ти е в главата, а на детето няма кой едно приказка да му прочете...” При такива обстоятелства няма как да не съжаля, че съм се прибрал толкова рано, което поправям веднага. Антон все още е в кафенето, и като ме вижда, от радост запява юнашки епос. Няма ли да се прибираш в къщи, питам го гузно аз, а той ми отговаря, че току-що си е бил в къщи, инкасирал е скандал на тема “Само чашката ти е в главата, а на детето няма кой едно приказка да му прочете...”, и е решил да се върне в кафенето. Ти си нероденият ми брат, разчувствам се аз, така де – толкова съвпадения на едно място и в един ден, не може да е случайно. След което поливаме новото братство, правим си по една кръвна клетва с рязане на палци и смучене на кръв-първак, и оттам не помня...

  Сутринта идва, яхнала буен махмурлук, трополящ с метални копита по хипоталамуса ми.  Корен от девет е три, Берн е в Швейцария, а това по средата на ръката ми беше... лакът, точно така. Значи всичко е наред, с изключение на факта, че въобще не вдявам къде съм...А, пардон – намирам се в...детската стая на сина ми. На дясната си ръка съм надянал главата на Кумчо Вълчо, а до мен, държащ книга на Ран Босилек, похърква Антон. Детето го няма.

Изпъшквам тежко: очакват ме тридневни преговори с жена ми, и обратно мъкнене на багажа ù от къщата на майка ù.