Купете си звънче

( откъс от новела )

...............

   - Ангеле, Ангеле, не те ли е страх да ходиш из гората? - прошепна бързо нечий глас в ухото му и Ангел Пирев стреснато надигна глава.

   Горе от върховете лъхна вятър и въглените премигнаха в полуизгасналия огън. Без да ще беше задрямал и небето просветляваше - трябваше да е вече към пет и половина. Той сложи нова цигара в устата си и докато я палеше, му се стори, че чу някакъв шум - не много силен, но все пак отчетлив. Ангел стисна здраво пушката и напрегна слух; цигарата падна от устата му и го опари по ръката, но той дори не погледна надолу. След минута звукът се повтори, а после още и още веднаж. От тъмния пръстен на дърветата някой се промъкваше стъпка по стъпка към него. Сърцето му заби лудо в гърдите и като ехо запулсира кръвта в подутия му глезен. Как стана тъй, че заспа? Нали уж толкова го болеше? Ако не беше се събудил, след минута щеше да е късно - този, който го дебнеше, трябваше само да пресече с десетина крачки поляната и щеше да е до него.

   Но сега това нямаше как да стане, без Ангел да го усети и когато един силует се отдели от сумрака и запристъпва напред, той вече беше готов да го посрещне. Оня спря на няколко крачки от него, както и одеве, през нощта - трябваше вече да е видял, че Ангел е буден и го чака.

   На поляната вече беше достатъчно светло и Ангел също можа да го види. Не се учуди, като го позна. Вече се сещаше за кого му напомня звукът от крачките, макар и малко променен от особената походка - с преместване на целия крак, без да се движат ставите надолу от коляното. На Ради Славея десният му крак беше малко по-къс още от дете, а сега куцаше с него дори  по-силно от преди.

   - Здрасти, Славей - обади се Ангел и гласът му излезе глух и чужд.

   Ради Славея, застанал с приведени рамене насред поляната, нe отвърна и не помръдна.

   - Дали ще ме познаеш? - продължи Ангел. - Аз остарях. Много време мина, откакто се изгуби. Оня ден правиха трийсет години на брат ти Никола. Ти го уби, нали? Зная, че беше ти. Видях ти стъпките на земята край него. Ти тогава ходеше с ония обувки, дето дясната им подметка беше по-висока. Подметката ти падна подир една година, през шейсет и трета - намерих я ей тука, в гората, малко по-далеч от това място. А пък гледам, че инак обувките ти са все същите.

   Ангел облиза пресъхналите си устни и пое въздух. Беше срещал Ради Славея и преди, както и другите двама - срещи, за които се мъчеше да не си спомня. Но тогава можеше да разчита на краката си, а и никога не беше се озовавал толкова близо до който и да е от тях.

   Фигурата срещу него издаде някакъв нечленоразделен звук и пристъпи половин крачка напред. Ангел вече добре виждаше, че Ради Славея стиска нещо в дясната си ръка с прегъната назад китка. Той запъна полека ударниците и заговори малко по-високо, за да заглуши щракането им:

   - Сега си дошъл да убиеш и мен, тъй ли? Давай тогава, няма да ти е трудно. Нали видя как паднах от дървото, остава само да ме довършиш. И с Никола не ти е било трудно - той не се е сетил защо идеш при него, нали ти беше брат? Сигурно се е зарадвал, помислил е, че се връщаш, а пък ти си го халосал с кола по главата...

   Камъкът, почти отпрал ухото на Ангел, изтрещя страшно в скалата зад гърба му. Уж беше готов за това, уж го гледаше в ръцете, а за малко да го улучи право в челото. Не беше очаквал да е толкова бърз. След миг Славея се нахвърли срещу него без звук и с разперени ръце, сякаш го предизвикваше да се борят. Тази змийска ловкост и бързина никак не се връзваше с тромавата, сякаш с гипсирани крака походка и така изненада Ангел, че той едва успя да изпразни двете цеви в гърдите на Ради. Изстрелите го хвърлиха назад, ала Славея започна да се надига още преди Ангел да успее да зареди отново. Трябваше да изгърми четири или пет чифта, последните два в главата, докато изпонадупченото тяло престане да се изправя.

   Като изнасяше тежестта само на здравия си крак, Ангел закуцука бързо към Славея, без да обръща внимание на болката. Хиляди ледени иглички се забиха в гърба му, когато се надвеси над него с широкия като сатър ловджийски нож. Съществото върху мократа от роса трева не би могло да бъде живо с разпраните си от едрите сачми гърди и с разбитата си на парчета глава, ала не беше и мъртво. Ръцете му все още се движеха, но това не бяха конвулсиите на агония - тези ръце се протягаха към него със закривени пръсти, готови да го хванат за гърлото. Едното, кой знае как, оцеляло око, го гледаше... Ангел Пирев беше виждал отблизо очите на змия - в змийските очи имаше повече израз, повече душа, отколкото в това окървавено око. Той стисна здраво зъби и замахна с ножа...

*****

   ...Главата му се въртеше и мислите се гонеха из нея като сухи листа във вихрушка... как го беше казал докторът тогава... отворена бутилка... ръката ти няма да трепне... И ето на - не трепна. Какво направи той? Ангел вдигна окървавените си ръце пред очите. Какво... направи? Отряза главата на Ради Славея! Нямаше по-кротък човек от Славея... още от момче нито веднаж не беше чул лоша дума от него...

   Ангел тръсна глава и се огледа.

  Гората ли шумеше или се чуваха гласове от пущинака? Гласове... Полудяваше ли? Трябва да е полудял - да убие Ради Славея!

   "Ангеле... Ангеле... Ангеле..."

   Не бяха и гласове - гласът можеш да го познаеш, ако си го чувал преди, а това... това беше шепот някакъв, шепот на много хора, които повтаряха и повтаряха, и повтаряха името му.

   Ангел стана и направи крачка към дърветата. Тези, които шепнеха, му бяха сърдити и той знаеше защо - заради Ради Славея. Искаха да го  накажат, и той си го заслужаваше. Той беше виновен, да. Защо не попита Славея за това, което го беше мъчило през целия му живот? Славея щеше да знае, нали беше от тях. Какво беше станало с тях и къде бяха отишли те - и Ради, и Неделчо, и Гроздан? И защо трябваше да става така? Те трябваше да му кажат. Да, те всичко щяха да му кажат сега, и душата му най-накрая щеше да се успокои.

   Той пристъпи още една крачка. Защо дърветата се клатят така, нали уж няма вятър?

   - Ангеле.

   А, това вече беше глас. Хубав глас, добър, защото принадлежеше на добър човек. Ангел спря и се обърна към гласа. И не видя никого, защото тоя глас беше на доктора, а докторът го нямаше вече от двайсет и нещо години. Но гласът му помогна - прогони шепотите и проясни главата му, тъй че Ангел можа да види всичко както си беше. Видя трупа на Ради Славея, потънал в кръв и с отрязана глава, но тоя труп беше на трийсет и петгодишен мъж, на колкото беше Ради през шейсет и шеста, когато изчезна. А сега сме деветдесет и шеста. И Ангел бе убил не Ради Славея, а това, в което той не по своя воля се беше превърнал.

   С прояснението се върна и страхът, и болката в крака, и Ангел отново се усети жив и с ума си. Ръцете му трепереха, всъщност трепереше целият, но това не беше чак толкова лошо. Имаше от какво да трепери. Беше му се разминало съвсем за малко. Той се приближи до обезобразеното тяло на Славея и положи внимателно главата му до шията. Сега видя, че обувките на Ради са целите прокъсани отдолу и пръстите му стърчат боси. Това вече си беше само Ради Славея, умрял преди трийсет години, и тялото му най-после трябваше да намери покой.

   - Не бой се, Славей - рече тихо Ангел, докато дълбаеше с ножа  песъчливата пръст -  ще те погреба, както си му е редът. Няма да те оставя тъй... имам време. Ще те погреба, братко, а после трябва да свърша една работа... да оправя сметките и за теб, и за Неделчо, и за Гроздан... Не бой се, Славей, приготвил съм нещо за ония... тяхната мамица... тоя път няма връщане, тяхната мамица...

...............

( целият текст е в блога ми: talesfrominnsmouth.blogspot.com )