В съседната градина цъфтят слънца – глухарчета и лютичета. А между тях се топлят бели маргаритки и синчец. Жужат пчели, опиянени от мириса на цветя. По живата ограда, по плета... трънките трептят в бяло и ухаят на невинност. В съседната градина детството уж си играе на „дама“, а открива чудо всеки ден. Там смехът е непринуден, а тревата - неокосена, недокосвана. С ръка да я погалиш... тя се отдръпва. Времето е спряло. Безгрижност като ВЕЧНОСТ, а градината е безкрайна... Умът е кристален, в сърцето е тихо, духът - любвеобвилен. По живата ограда, по плета... трънките са нацъфтели като бяла къделя, по-нежна от детска милувка. Под нея... нелогично сякаш и парадоксално са скрити черни, остри бодли, сплетени в трънени венци и гордиеви възли. Точно там... между антагонизма, отрицанието и безсмисленото упорство на „разумния човек“ срещу всичко СВЯТО... там се крие щастието, усмихнато по детски.