Кълбо от мълнии

Ако капките са думи, то дъждът е моята история..

Всички, запознати с историята ми, го знаеха. Много вода се изля по улиците на душата ми и колко още ще се излее. Потопът е в заформяне и аз го очаквам с вдигнати към небето очи, мълвейки подпорите си, държащи ме години вече - Ако мога да понеса това, мога да понеса два пъти повече. 

Първо е ръмежът, донесен ми от повей на вятъра. Той започва мелодията. Той е увертюрата. Всяка локвичка е по-дълбок тон, а всяко стъкло - камертонът на оркестъра. Засвирват цигулките тихо, а ударните инструменти подават все повече и повече ритъм на концерта. 

А в мен междувременно започва да се образува тежкото кълбо от буреносни облаци, разпръскващо мъглите си из цялото ми тяло и ум, задушаващо ме и обливащо съществото ми със студен въздух. Наоколо започва да се чува тътенът от гърдите ми, предупреждаващ присъстващите, че се задавам с всичките си мисли.

Последва го дъждът с далечния гръм и светкавицата, озаряваща хоризонта. Диригентът обръща нова страница в партитурата си и размахва буйно пръчицата срещу оркестъра. Хората започват да търсят заслон и спокойствие за себе си на сухо.

Пристъпвам напред, а около мен се леят тежките ми капки. В очите ми мъглата е гъста и напира да излезе, а в мен е тъмно като в рог. Посочвам напред, сърцето ми изпуска тежък удар от себе си.

Светкавица поразява сцената. Нотните листи се разлитат из черното небе, но оркестърът продължава да свири, без да обръща внимание на хаоса на творението си. Слабостите се превръщат в последния заблуден слънчев сноп, останал на юг. Лакираното дърво се разцепва под краката им, а косите на цигуларките се веят като огнени воали под есенните листа, носени от вятъра.

Публиката си замина мокра и изплашена отдавна, но концертът бе безспирен.

А от разкъсаната реалност валяха думите.