XV

Дъхът на лятото все още се чувстваше тук, където морето изпращаше вълните си към скалистия бряг. Сякаш не му бяха казали, че трябва да си тръгва вече, лятото упорстваше, беше уловило последните топли целувки на слънцето и ги раздаваше умолително, постлало беше цветните кърпи по мекия плясък, а сега обещаваше на морето розов изгрев рано сутринта. Но в момента залезът настъпваше, няколко влюбени двойки го очакваха на плажа, но повечето хора се прибираха вече. Предатели – мислеше си лятото; само то изглежда не разбираше, че битката вече е загубена. Хората се прибират, ето, есента се промъква неусетно, но сигурно, защото няма вечно лято тук. Обречено е да помръква плавно, дните му да се стопяват като недокоснати сладоледи, стопени не от друго, а от есенния хлад.

Сезоните се надбягват, боричкат и сменят, но морето си остава неизменно – вечно и безбрежно. Песента на вълните разказва на непознат език за тайните на дълбините му – потънали кораби, непрочетени писма в бутилки и удавени мечти. Ти стоиш на брега, при раковините и чайките, и искаш да попиеш красотата на морето, но си спокоен, защото знаеш, че нещо от синята магия ще остане завинаги в теб. И можеш да отпътуваш надалече или да се прибереш вкъщи, можеш да затвориш очи и да се усмихнеш, защото неизбежно ще отнесеш морето със себе си.

Изпращайки деня и лятото, то беше така красиво и тайнствено като всички вълшебни истории, създадени през отминалите дни. Вече те ще са спомени сред искрящите вълни и в тях ще се отразява звездното небе.

И Лора и Емил вече са тук – при своята безбрежна стихия. Дошли от другия край на България, при това през учебно време, те се чувстваха като извънземни на чужда планета. Чужда, но толкова хубава – стоейки изправени на скалите над плажа, очите им стигаха до хоризонта, където танцът на морето докосваше розовеещото небе. Безкрайност. Вечност. Какво прекрасно място да поемеш последния си дъх! И да отпътуваш… - тази мисъл сякаш нашепвана от гласа на вълните и на раковините достигна всички кътчета на уморените им мозъци. Те се спогледаха и в очите им имаше всичко; и нищо не си казаха.

Продължиха напред, където скалите изчезваха, а долу ги чакаше само морето със своята приспивна песен. Към края на света. Към безкрайното синьо на морето. Няколко крачки само и ще изчезнат и лицемерните маски, и грубата простотия и пустота, и всички мъки и грешки на света – ще бъдат удавени в красота. Предел. Последна стъпка и вече няма да има значение нищо и те ще бъдат само двамата, ще са щастливи и свободни, без страх. На Емил и Лора им се струваше, че виждат самодиви сред вълните с алени устни и неземно чисти бели рокли. Златните им коси танцуваха заедно с тях. Самодивите пееха и бягаха по разпенените вълни; викаха Емил и Лора и им обещаваха толкова много неща, които тук ги нямаше – вечна красота, утеха, обич и разбиране. Лора и Емил се хванаха за ръка, а в очите им не се четеше нищо, което можех да разбера.

         - Просто така ли? – едва чуто помести устни Емил, но Лора все пак го разбра и отговори бавно със същия отвъден глас:

          - Последна крачка. Стигнахме дотук. – мълчание – Не можем да се откажем сега!

          - Именно! Предстои ни още много път. Поне така ми се иска.

          - Пътуваме в омагьосан кръг тук. Пътят ни е към морето. Знам, че го разбираш.

          - А аз знам, че ти не го искаш. Да си тръгнеш просто така, да се предадеш без бой.

           - Това ли било? Не, теб просто те е страх.

           - Не, теб те е страх. От живота. – бавно изрече Емил

Долу вълните се разбиваха в скалите.

        - Виж колко е красиво!

        - Бих искала да го видя и утре. Но…

         - Аз също. И искам да сме заедно.

         - Не знам

         - Винаги ще те последвам. Нека и утре…

         - Аз не мога така. Трябва да реша. Мисля, че бях решила вече.

         - Не е малодушно да размислиш. И да се прибереш при майка си и Бояна.

         - Не започвай, моля ти се!

         - Хайде, ела

Преди Лора да се опомни, Емил вече я водеше към плажа по белите дървени стълби.

XVI

Нямаше никой друг наблизо. Пясъкът беше още топъл. Емил и Лора веднага събуха обувките си. Последните отблясъци на деня се скриваха. На Лора всичко ѝ се струваше някак нереално. Морето докосна босите им крака.

         - Хайде – извика Емил и захвърли тениската си на пясъка. Съблече се и изтича до там, където вълните го скриваха до кръста, гмурна се и изчезна.

       - Ида – на Лора ѝ беше малко глупаво да го последва така, но не виждаше какво по-добро да прави на брега. Огледа се, съблече се, оставяйки дрехите си до неговите и нагази във водата.

Емил беше подал чернокосата си мокра глава и гледаше Лора. Тя бързо доплува до него и го прегърна. Обгръщайки кръста ѝ здраво с ръце, той изведнъж я повдигна и подхвърли. Лора цопна малко по-навътре, задържа дъха си и се скри под водата. Нанесе ответен удар, хвърляйки се на гърба на Емил. Той хвана краката ѝ и стъпвайки леко, носеше Лора сгушена плътно на гърба му. Залязващото слънце хвърляше червени отблясъци. Водата беше солена и топла. Нямаше никого на плажа. Подскачайки, плувайки и прегръщайки се сред вълните, Лора и Емил изпратиха деня. Прегръдката на морето беше нежна, но не вечна, красивият залез водеше след себе си нощта, но и тя щеше да си отиде. Прииждаха нови и нови вълни, топли, лековити, обичащи. Сякаш онемели, те нищо не казваха на Лора и Емил с тътена си, а самодивите бавно се обърнаха и продължиха сами към дълбините.

Когато излязоха на сухо, слънцето вече се беше скрило съвсем и морските капчици по телата им потрепваха в хладната вечер.

            - Прибираме ли се? – попита Емил, до него Лора се обличаше, зъзнейки.

Тя само кимна леко, но в морето на сините ѝ очи сияеше тиха радост. Без обяснения, без думи и въпроси. Те искаха да говорят, искаха всичко да обсъдят и преценят, но не можеха. Не само защото гласовете им щяха да се разтреперят, а сълзите да замъглят очите им, не можеха да говорят, защото сами не можеха да си обяснят всичко – нито страшното намерение, което имаха, нито отказът им от него. Малодушие ли беше това, страх в решителния момент, на ръба на скалите? Не, те не продължават живота си заради страха. А заради какво? Именно това не можеха да си кажат, но го чувстваха като инстинкт, като порив, като истина. Емил и Лора продължават заради живота, защото все още вярват в него и го обичат, както обичат човека – обичат родителите си, макар и често неадекватни и неразбиращи, обичат бедните, отхвърлените хора, които все още се борят с живота, обичат приятелите си и обичат себе си. И затова вярват във всички тях. А напред може да се върви само с вяра и с любов. Пред съвестта си Лора и Емил са чисти, защото може би именно нейния глас избраха пред обърканата песен на самодивите и на морските вълни. Възкръснаха – това направиха Лора и Емил днес заедно, не биха могли сами, защото в сърцето на единия грееше бъдещето, силата за другия. Те вече виждаха нови изгреви, нови пътища пред себе си, бяха щастливи и избраха без думи пътя към дома.