I

Беше свежо септемврийско утро, обещаващо слънчев ден. Нежните розови облачета бавно се разхождаха по небето, докато градът сънено отваряше очи. Лекият полъх на вятъра, далечната песен на птици, примесена със запалването на стара кола, постепенното светване на все повече и повече прозорчета от панелните блокове – от всеки мъничък детайл се усещаше дъхът на утринна свежест, дори и на надежда, може би.

Но все пак тук имаше един огромен проблем, а именно фактът, че Лора – нашата главна героиня, още спеше или по-точно лежеше със затворени очи и не ставаше от леглото си, въпреки че алармата ѝ вече звъня няколко пъти. Как не ѝ се ставаше, как не ѝ се ходеше на училище!? Би могла да каже, че е болна и да си вземе бележка от лекарката, но в този случай майка ѝ щеше да я накара да стои вкъщи. Как не ѝ се стоеше вкъщи!? И как не искаше да лъже майка си… Но не беше лъжа, че не се чувства добре. Не се чувстваше на мястото си нито на училище, нито вкъщи, нито където и да е. А можеше и да не ѝ казва нищо, да излезе все едно отива на училище, но всъщност да отиде да си вземе бележка от личната и да се разхожда цял ден. Не е като да не е правила вече този номер, но все пак нещо я спираше. Как не ѝ се занимаваше с всичко това!? Пък и после щеше да трябва да наваксва с училището и недай си боже майка ѝ да разбере някак си. Щеше да стои на тръни цял ден.

И все пак нещо трябва да се случи. С тази мисъл Лора най-сетне се надигна от леглото си при поредното позвъняване на алармата. Вече беше изпуснала нормалния ход на нещата, ясно беше, че ще закъснее, така че няма смисъл да бърза. Уверявайки сама себе си в това, Лора надникна в хола, откъдето се чуваше говор от ранната новинарска емисия. Колко уютно звучи телевизорът с монотонните гласове от новините сутрин! Този звук винаги изпълва Лора с усещане за дом, за топлина. В по-ведро настроение тя влезе и завари майка си с чаша кафе на дивана в хола. Изглежда съвсем скоро ще излезе, днес трябва да отиде по-рано на работа, вече облечена и нагласена, жената допиваше кафето си пред телевизора.

Добро утро, сънчо! – изчурулика майката и се усмихна на Лора – Не си ли се поуспала малко? Ще закъснееш.

Вместо отговор тя се втурна към майка си и я прегърна нежно, но непохватно, досущ като малко дете. Свикнала с повечето странности на Лора майка ѝ не каза нищо повече и двете постояха за един вечен, красив миг в топлината на прегръдката.

Бояна будна ли е вече? – попита Лора, само за да попита нещо

Да, будна е – майка ѝ се усмихна, като добави– За щастие има и редовни хора в тази къща. Няма ли да се оправяш вече?

Лора въздъхна тежко и се затътри към банята, като нарочно влачеше краката си възможно най-тромаво. Търкайки очите си, тя застана пред огледалото и започна да се прозява. Светлокестенявата ѝ коса беше ужасно заплатена и падаше чорлава върху нежните ѝ рамене. Лора имаше хубаво тяло, светла кожа, запазила летния си тен, коса нито точно руса, нито кестенява и големи сини очи. Но имаше и нещо, което превръща тези черти в повече от шаблон, думи на хартия или лице на снимка, нещо което я прави Лора. И това е нейният чар, чистата светлина на живота, която грееше в усмивката ѝ, къпеше се в дълбоките сини очи, звънтеше в смеха ѝ и отекваше във всяка изречена дума.

Разресвайки косата си, тя обмисляше какво да направи. Днес просто не можеше да прекрачи прага на сивото училище, не можеше да накара себе си да се влее в досадния поток от контролни, писане, нови думи, изпитвания, снобари и снобарки, кифли и т.н. и т.н. Чувстваше, че ѝ се завива свят само като си го представи – поредния ден на училище. Нямаше сили за него, не и днес. Важно е да уточня, че Лора невинаги е такава, често дори обича да ходи на училище, тя е общителна и е абсолютна отличничка. Едва ли някой учител би повярвал, че в нейната глава могат да съществуват такива мисли. И все пак те съществуваха и решението беше взето – Лора не можеше да отиде на училище днес. А и проблемът далеч не беше само в училището, и това ѝ беше пределно ясно – проблемът беше в нея, в онова отвратително чувство на безсмислие, на празнота, което от известно време се беше загнездило в сърцето ѝ и разваляше всичко, до което се докосне. А може би винаги си е било там, винаги е било част от мен? – запита се Лора тъжно, гледайки се в огледалото.

Остави четката настрана и веднага се обади на Емил. Още не ѝ беше ясно всичко по плана (изобщо не е удачно да наричам хаотичните ѝ идеи така, но за Лора те си бяха план, който ще се изясни в движение).

II

Всичко е милион пъти по-поносимо, когато знаеш, че до теб има някой, който винаги ще те последва, ще те разбере, ще ти помогне с обичта си.

Той вече я чакаше в парка. Цялостното му излъчване беше за изключителна напрегнатост, нервност, която се забелязваше в начина, по който стърчеше пред дърветата и обикаляше неспокойно вместо да си поседне на някоя пейка. Изглежда се беше притеснил от загадъчното обаждане на Лора, тя винаги успява да го разтревожи, като се държи така. Та, първото нещо, което всеки минувач би забелязал в момента у Емил, беше колко е нервен. А второто нещо – колко е красив! И наистина трудно е човек да не остане очарован от нашия герой – такъв строен, чернокос и миличък. Нито висок, нито нисък, с гарвановочерна коса и също така черни, проницателни очи, Емил очарова, пленява, комплексира, натъжава или радва – той неизменно оставя следа.

Сега пристъпваше от крак на крак, правеше няколко крачки до най-голямата бреза и се връщаше обратно, като от време на време поглеждаше часовника си. Слънчевите лъчи се опитваха настойчиво да погалят красивата му черна коса, да целунат високото му чело, те го преследваха, но Емил дори не обърна внимание на веселата им игра, на усмихващото му се слънце, вече застанало високо. Той не се спираше на едно място и така не позволяваше на лъчите да го хванат в топлата си прегръдка.

Ето я най-накрая – измърмори Емил наум и наистина в началото на голямата алея се появи Лора с червеното си палто. – Поне изглежда сякаш наистина бърза вече… - така Емил реши да не ѝ опява като госпожица, задето закъсня, а да се направи, че не е усетил изобщо и да премине направо към основното, към това, което го вълнува:

Хайде кажи, какво е толкова важно, че трябва да ми го кажеш непременно тук и сега; преди училище – Лора тъкмо застана пред него, леко задъхана и поруменяла

Здрасти, добро утро и на теб! – каза тя с усмивка, след което прегърна Емил.

Лора ухаеше прекрасно – парфюмът ѝ беше от рози, и беше толкова приятно, топличко и мекичко в прегръдката ѝ, че Емил се поуспокои и несъзнателно не му се искаше да я пусне. Но все пак те се пуснаха и Лора започна:

Аз вече съм решила за себе си, но ще се радвам много, ако и ти дойдеш с мен. Ще пропусна училище днес и ще се разходя до София.

Това пък откъде дойде?

Не ми задавай глупави въпроси, а си помисли, но по-бързо! Просто имам нужда от малко разнообразие.

Аз също, но все пак… Защо не отидем до София след часовете?

Защото така съм го измислила, това е планът. Не ми се ходи на училище днес – тя видя колебание в очите му, затова сключи длани и извиси глас, възможно най-жално – Моля те!

Добре де. На мен да не би да ми се ходи – Лора очакваше тъкмо този отговор и не можа да потисне самодоволната си усмивка, нито да скрие победните пламъчета в очите си, Емил продължи с досада – Но не е толкова просто. Трябват бележки, знаеш….

Мда, относно отсъствията предлагам следното – изобщо да не мислим за тях. Ти нямаш неизвинени, аз имам само едно закъснение, всичко останало ми е извинено. Защо да не се възползваме? Няколко неизвинени няма нищо да ни направят (само да се по-малко от 5, нали при пет спират детските?). Някои от класа ми имат по…

Не ме занимавай с глупости сега. Разбирам, че си в някакво свое спонтанно настроение – казваме си и си тръгваме, правим си, каквото искаме…

Ами да – прекъсна го на свой ред Лора – Защо пък не? Точно от това имаме нужда.

Нека аз се погрижа за бележките. Ще помоля господина от барабаните да ни напише. Дано се съгласи. Има и разни фалшиви впрочем, един познат….

Добре, погрижи се, но само не ме занимавай. Не искам да се ангажирам с тия формалности.

Много си станала важна. И все пак ще намеря бележка и за теб. Ей така, да те е яд, че се докосваш до нещо толкова формално.

Щом си казал, намери ми пък – и Лора се усмихна така дяволито, че Емил се запита да не би току-що да изгуби някаква малка игричка

Щом сме решили, трябва да вървим. Имаме автобус за хващане – заключи Лора, а Емил се засмя

И двамата тръгнаха към спирката, в противоположната страна на училището. Разминаваха се с изключително много закъсняващи ученици, все едно вървяха срещу течението на бурна река. С раници или дамски чанти, със слушалки или без, по един или на групички, бързащи или заспали, все пак имаше две общи неща между учениците – те всички вървяха към училището и всички бяха отегчени, движеха се като машини, като роботи. Или поне така изглеждаха в главата на Лора: Направо да те полазят тръпки – каза си тя и продължи с още по-силен устрем напред.