Разтоварихме сандъците от колата. Беше малък бус, а побираше много товар.

     Прозинах се. Трябва да съм спал поне два часа. Беше горещо.

     – Ще одраскаш боята! – изръмжа собственикът на возилото. Носеше шапка.

     Бусът беше напълно издраскан и нямаше цвят.

     – По-внимателно! – изежи се отново.

     Този до мен го погледна заплашително и изсумтя. Обърна се и уж да си тръгне, а се засили и го удари по главата с юмрук; съвсем спокойно го халоса, делово, но тежко.

     Харесах този удар. Бих искал и аз да го фрасна, но трябваше да сваля още един сандък.

     – Така по-добре ли е? – попита ехидно този с юмрука. Собственикът се въргаляше в пясъка и търсеше шапката си. Откри я и продължи да рови за друго. Намери го. Лула.

     В сандъците имаше книги. Бяха тежки. Поисках вода.

     – Това не ти се полага. – Юмрукът беше нещо като шеф на групата ни. Имаше здрави ръце и глупав вид.

     Видях една манерка близо до входа на хамбара. Отпих жадно. Оказа се бензин. Кой ли тъпанар носи бензин в манерка?

     – Дай и на мен! – бутна ме Юмрукът.

     Дадох му.

     Изплю:

     – Помияр!

     Така се сприятелихме. Без причина. И за кратко.

     Между книгите в сандъците или между кориците им имаше нещо ценно. Така ми се струваше, а защо – и аз не знам. Цяла нощ в хамбара светеше газена лампа. Бях гладен. Но жаждата потиска глада.

     Излязох да потърся вода. Беше тъмно, черно дори. Не може да няма поне един изоставен кладенец. Или ручей.

Кухите клони отсреща пропукаха леко. Шаваше нещо – шумно и неуверено, като да се страхува от мен. Точно сега ченгета не ни трябват.

     – Стой! – изкрещях. Ако е човек, може да носи вода.

     Клонакът притихна. Приближих. Имам револвер, но го оставих в хамбара. И ножът ще свърши работа.

     Скочих отгоре. Изсъска между ръцете ми. Змия.

     Когато се върнах, лагерът изглеждаше другояче; багажът от сандъците беше разхвърлян, имаше скъсани страници, миришеше на нещо. Цели откъси от книгите бяха пакетирани и вързани в чанта, завързана като пощенска пратка. От нея стърчаха жици.

     – Тези книги наоколо – рече Юмрукът, – са твое задължение.

     Никога не съм чел книги. Няма как да им нося отговорност.

     – Ще ги изгориш – допълни. – Това е за теб: – Подхвърли ми пачка, увита в найлон.

     Не преброих парите. Най-вероятно бяха фалшиви.

     Включиха двигателя на буса и видях как зъбите на изгнилите тръни драскаха металното му тяло на воля, докато се отдалечаваше от халето. Оня с шапката седеше отзад, бяха му отнели самочувствието.

     Не зная защо се заех с това. Просто ми трябваха пари. И фалшивите понякога вършат работа.

     Дадох си сметка, че ако запаля огън, ще довтасат хора от близките села. Ако изобщо има села наоколо. А може да дойдат и ченгета. Всъщност за това ме бяха взели – да унищожа доказателствата.

     И какви доказателства могат да бъдат книгите?

     Бяха много. Започнах да ги разлиствам. Газеникът гореше. Стари книги, разкъсани грубо, но иначе запазени. Върху част от тях имаше подписи. Видях в една литография. А в друга – четирилистна детелина. Стори ми се за миг, че са живи. Шепнеха, докато ги прелиствах. Уплаших се.

     Реших да ги заровя. Никой няма да види гроба. Старовремско е да се горят книги. Не ми пука, че според Юмрука трябва да използвам огън.

     Започнах да копая. В халето имаше всичко – и кирки, и лопати. Само вода нямаше. А и това хале: зачудих се откъде са взели дъски да го направят в тая пустош. Няма значение.

     Стори ми се, че клонакът отново пропука. Револверът беше до мен. Каквото и да сме превозвали, няма как да е толкова ценно, колкото е ценен животът ми.

     Доближих. Този път не беше змия. Скочих върху него, май не ме очакваше. Стиснах го здраво.

     – Какво искаш? Змия мръсна!

     – Вода! – измъчено извика. – Моля! Умирам за глътка!

     От далечната светлина лицето му изглеждаше зловещо. Погледнах го отблизо. Сипаничав човек. Следи от шарка. Грозник. Видях и дрехите – опърпан селянин. Изглеждаше много зле. Защо ли му е вода? И с нея ще умре скоро.

     – И защо си решил, че точно от мен ще получиш вода? Откъде идваш? – Ядосах се, че не е змия. С този трябва да говоря.

     – Не, не съм решил нищо! От буса... свалиха ме. Напътвах ги. – Стиснах го по-здраво, не му вярвах. Гъгнеше: – Роден съм по тия места. Но не баш тук, тука е лошо. А и очите ми, вързаха ги, като им показах.... Обещаха ми пари. Не знаех, че точно тук ще ме докарат. Тук е най-лошо. Няма вода никъде. В най-лошата част на пустинята сме: Пернишко е! Повярвай ми, ще умрем от жажда. Да! Аз мислех да си поискам парите...

     Огледах се. Нямаше никого освен него. Да, сетих се. Май не лъже. Преди да задремя, Юмрукът изхвърли един чувал от буса. Това в ръцете ми трябваше да е съдържанието на чувала.

     – Няма смисъл да копаеш! – кимна тъжно селянинът, като погледна кирката. – Тук няма вода. Тук – не.

     Не знаеше, че копая за друго.

     Реших, че в този случай е по-добре да оставя книгите на мира. Те винаги са доказателство за нещо. Може пък някой да ги прочете. Наблизо трябва да има град. Радомир, струва ми се. Исках да живея там преди време.

     Одрасканият бус бързаше към посоката си. Юмрукът беше доволен. Щеше да отмъсти за това, което беше за мъстене. И за това, за което не му бяха платили: не му влизаше в работата да пребива местни лица, да ги пъха в чували, да ги принуждава да служат за джипиес и така нататък. Но няма как. Понякога нещата се объркват, за да станат по-добре.

     Говореше по радиостанцията, когато изведнъж усети, че чантата със запечатания плик в багажника се тресе, подскача, ври, дими. Замириса.

     – Май тия двамата ще умрат от жажда, а? – подмазваше се отзад при чантата с плика, собственикът на буса, надявайки се все пак да възстанови щетите по колата си с хонорара и дори да остане нещо за него. Държеше между зъбите си лула и тя димеше разпалено.

     Юмрукът чак сега усети какво става и изкрещя:

     – Каква е тая лула, проклетнико! Угаси я веднага! Всички ще...

     Разнесе се гръм. Взривът отхвърли буса нависоко и телата на пътниците изскочиха като тапа.

     После стана тихо.

     – Чу ли това? – попита пискливо селянинът. В очите му имаше глупава надежда. – Отдалеко щом иде шумът, значи няма страшно. Не е близо.

     Безобиден селяк.

     Развиделяваше се. Или така се надявах.

     Сипаничавият примлясна.

     – Там, дето гръмна – предположи и набърчи още повече лицето си, – трябва да има вода. Поне от двигателя може да капне нещо. Нали понякога слагат вода вместо течност за чистачките. – Изхили се на собствената си глупост. И добави: – Така де. Само се надявам. И дори предполагам. Не че вярвам...

     И после отведнъж рече:

     – Щом сте дошли, а вие сте дошли отдалеко, иначе щях да ви зная, та щом сте дошли, значи има някаква контрабанда. Далаверка. Ама защо? Никой не идва за добро тука. Не е граница. Аз така знам. Тук никой не идва за добро. Наркотици ли? Или е друго? А?

     Не ми беше до него.

     Разрових се в сандъка.

     Прибрах книгата с детелината. И сипаничавия взех със себе си: все някой вместо мен щеше да му затвори устата завинаги. А нямаше защо.

     Тръгнахме. Той наистина познаваше околността, личеше. Когато наближихме мястото на взрива, видях, че бомбата си беше свършила работата. Трябваше да проверя дали наистина имаше течност за чистачките в остатъците от колата.

     Или нещо такова. Но по-сухо.

     После поехме към Радомир.