Къщата

Мъжът с трепет се приближи до къщата. Толкова отдавна не бе идвал тук. Спомените нахлуха в главата му. Беше младеж, когато я видя за последен път. Тази къща винаги го вълнуваше. Имаше нещо особено в нея. Така му се искаше да влезе в нея, но никога не успя. Остана си само с копнежа. Чувстваше я толкова близка, сякаш е била винаги негова. Бутна вратичката и влезе вътре. Времето сякаш беше спряло. Беше точно такава, каквато си я представяше винаги. С разтуптяно сърце разгледа стаята. Лъхна го миризма на нещо, на нещо толкова познато и същевременно толкова далечно. Прекара ръка по мебелите. Те сякаш му се усмихнаха за поздрав. Приближи огнището и разрови с ръжена пепелта. И, о чудо! Сякаш проблесна светлинка! Не, не беше мираж! Наистина отдолу тлееше въгленче. Той духна в него и то светна, сякаш бе чакало само него. Взе едно дърво и го сложи отгоре. Започна да духа, докато не се разгоря огън. Пламъците огряха лицето му и го озариха с топлината си. Седна на стола и блажено се отпусна. Точно тази картина си представяше през дългите години отсъствие. И бе копнял за нея. Сега това се беше сбъднало и тя цялата бе негова.

А огънят ставаше все по-силен и ярък. Мъжът почувства с цялото си същество, че сега този огън гореше само за него и душата му се изпълни с блаженство и нежност.