Къщата на демона

        - Какво си се втренчила в този компютър? Откакто си дойдох от работа не си ми обърнала никакво внимание. Зяпнала си в монитора все едно оглеждаш някоя гривна на витрина в мола. Виж кое време стана? Няма ли да вечеряме? – гласът на Петър, плътен и басов избоботи откъм канапето.

        - Стига де, не се ядосвай. Ела да видиш какво открих. Нали се чудехме къде да се разходим в събота и неделя за разнообразие? Намерих перфектното място. Ела, моля те.

С тежко пъшкане и явно неудоволствие Петър се надигна от дивана, заобиколи масата и заставайки зад Силвия се надвеси над компютъра. С невярващи очи няколко пъти прочете заглавието на обширна статия което гласеше “ Къщата на призраците в село Мусачево”. Плъзвайки поглед надолу по редовете и стигайки до средата на изложението Петър изгледа приятелката си с недоумение и свъсил вежди й каза:

         - Този път би личният си рекорд по лудост, наистина. Само не ми казвай, че искаш да прекараме уикенда в тази съборетина пълна с гномове и феи? Наистина е несериозно.

       - Петьо, моля те. От кога не сме правили нещо диво и щуро? Омръзна ми от тази скука. Всеки ден правим едно и също. Работа, спане и телевизия. Нищо няма да ни стане, ако идем за една нощ там. Всичко е рекламен трик и фарс. В днешно време само децата вярват в духове и призраци. Ще си вземем спалните чували и малко по – дебели дрехи. Какво толкова?

           Петър сви устни и изпусна една шумна въздишка през ноздрите си. Тонът в гласа на Силвия бе толкова умолителен и увещаващ, че той нямаше как да й откаже. Наистина отдавна не й беше угаждал и не бяха ходили никъде, а тя обичаше мистичните и паранормални истории и умираше да ходи по такива места.

Той се усмихна и лицето му за миг просия. Загледа се в искрящите й, кафеникави, излъчващи трепетно очакване очи и весело произнесе :

          - Добре, съгласи ме. Утре след работа заминаваме. Обаче при едно условие. На сутринта веднага се прибираме в София. Силвия извика и увисна на раменете му от радост.

На следният ден веднага след като си дойде от работа, те набързо натовариха багажа на задните седалки и изпълнени с много очаквания заминаха за елинпелинското село. Жаркото есенно слънце понесло със себе си последните гроздове топлина плавно се скри зад ниските хълмове на Ихтиманска Средна гора. Сумракът придружен от идващата на талази призрачна мъглявина от реките Лесновска и Матица бавно се плъзна над тихите ливади. Всичко наоколо бе замряло в необикновена тишина която се нарушаваше единствено от песните на щурците.

               След кратко преминаване през тесните и криви улички на селото най – сетне фаровете на колата предпазливо “ опипаха “ забулената в тайнственост самотна постройка. Угасиха мотора, слязоха от колата и с учудване заразглеждаха порутената и злокобна къща.

              Дворът беше обрасъл с буйна растителност, а прозорците и вратите бяха изпочупени. Мазилката бе изкъртена и изпопадала, а полуразрушеният балкон висеше на арматурата си. Остатъците от недовършения ремонт, захванат от двама майстори преди доста години още лежаха захвърлени навсякъде по двора и около къщата. Отдавна обраслата с трева пътека, която водеше към запълнената с най – различни пластмасови бутилки и найлонови торби стара коруба на кладенец още личеше сред избуялата трева. Къщата излъчваше празнота и дъх на самота. Но дали беше така?

              Нарамили раниците и придържайки спалните си чували Петьо и Силвия преминаха през потъналия в тишина двор и през висящата на едната си панта входна врата предпазливо влязоха в къщата. Тук отдавна не беше стъпвал човешки крак. По земята се търкаляха най – различни захвърлени предмети, а от ъглите се спускаха дебели паяжини. Оглушителна тишина достигаше до всяко затънтено кътче на тази забравена от Бога къща.

           По старите, шумно скърцащи дървени стълби те се изкачиха на втория етаж и влязоха в широка стая, която очевидно някога бе служила за спалня. Леглото бе продънено и увиснало на счупеният си крак с изпояден от мишките дюшек. Загледани в старата, изгнила от времето и влагата дървена секция те неочаквано съзряха на един от рафтовете й две черно – бели снимки облицовани в красиви рамки. На едната от тях позираше малко момиченце облечено в приказно бяла рокля, което весело махаше към снимащия. На другата снимка млада жена облечена в черна пола и светла риза, превързана с черна кърпа на главата придържаше същото момиченце в скута си. Лицето на жената бе тъжно.

          Обзета от неудържимо любопитство Силвия направи няколко крачки към снимките, когато ненадейно нещо под дясната й обувка изхрущя. Беше настъпила трета рамкирана снимка паднала на земята. Тя се наведе, взе я и изпод изпочупените стъкълца, които с кристален звън се посипаха по пода тя ясно различи образът на намръщен мъж с изключително дълги бакенбарди стигащи почти до брадата му. От очите му сякаш искряха мълнии, а устните му бяха свити в изблик на ярост. Явно беше човек който не обичаше да бъде сниман.

          - Ето това са нашите призраци с които ще се запознаем тази вечер – изпълненият с насмешка глас на Петьо някак неестествено се изви над слегналата в стаята неловка тишина. – Предлагам да хапнем нещо, че коремът ми почна да стърже от глад. Ако искаш можем да разпънем спалните чували тук до леглото.

По – късно седнали по турски, под светлината на голям прожектор захранван с батерии двамата измъкнаха сандвичите и минералната вода от раниците и мълчаливо започнаха да вечерят. По едно време преглъщайки голям залък и оставяйки шишето с водата на пода Петър шумно избоботи:

          - Честно да ти кажа уморих се. Имах тежък работен ден, който комбиниран с това посещение на тази туристическа атракция ми дойде малко в повече Мисля да си лягам.

            Те тихо и уморено се намушиха в спалните си чували и загасиха прожектора. Смътен страх обви с леденото си докосване сърцето на Силвия и тя дълго не можа да заспи. Малко след като Петьо загаси прожектора гредите на дървеното стълбище започнаха бавно и монотонно една след друга да пропукват. По тавана на няколко пъти изтрополяха стъпките на големи плъхове, а от долният етаж дъските във всекидневната проскърцваха сякаш тежки стъпки се лутаха от единия до другия й край.

           Луната измъкнала се от редките облаци освети със сиво – синкавата си призрачна светлина голямата спалня. Някъде откъм реката се дочу отчетливата песен на самотно чухалче, съпроводена от воя на глутница чакали тръгнали на лов.

Силвия дълго време не можа да заспи заслушана в различните шумове и в равномерното дишане идващо от спалния чувал на Петьо.

         “ Как успя да заспи толкова спокойно? Как не го е страх? “ – тези въпроси се въртяха в главата й докато умората я надви, клепачите й натежаха и тя неусетно заспа. Присъни й се момиченцето, което седнало на прага пред някаква къща играеше с жълтеникаво кученце. Отнякъде се появи мъж, който му се скара и грубо ритна животинчето

          В този момент Силвия отвори очи. В мъглицата на съня си тя дочу слаб шепот до главата си. Вледенена от страх тя бавно се обърна и с ококорени от уплаха очи съзря младата жена от снимката седнала на края на леглото да придържа в скута си малкото момиче. По стълбите се дочу тежкото огъване на гредите под нечии тежки стъпки. На прага на вратата се показа силуета на едър и висок мъж с бакенбарди стигащи до брадата, обвит в рехава светлина. От червените му очи се мятаха светкавици. Мъжът протегна ръка и металическият му глас прокънтя сякаш изпод земята:

           - Махайте се от къщата ми!

         Пронизителен нечовешки писък се изтръгна от гърлото й. Петьо се събуди, опита се да стане, но още не отърсил се от скорошния сън се уплете в чувала си. Измъкна се и посегна към дългия нож окачен на колана му, но бързо съобрази, че това е безполезно. За няколко мига те грабнаха каквото можеха да вземат от багажа си и обезумели от страх прескачайки през няколко стъпала излетяха през вратата. Двигателят на колата мощно избуча и скоро по тесните и криви улички на Мусачево двамата бегълци се насочиха към шосето за София.

                                                                                                                                           Юни 2016 г