Студено декемврийско утро; всичко наоколо е покрито с приказна ледена дантела. Целият край е потънал в хладна мъгла и тишина, необезпокоявана от нищо и от никого.
Горското таласъмче разтри бързичко очи и стана бодро от легълцето си.
-Бр-р-р! Ама че студ! - затрепера то.
Малкото му прозорче бе заскрежено и през него едва проникваше бледа светлина.
Таласъмчето облече вълнените си дрешки и обу кожените си цървулки.
Навън пред него се откри приказна зимна картина - неповторимо красива, но и много студена.
Горското таласъмче поизчисти набързо малката си хралупка, напали огън и се зае със закуската. Препече няколко филийки от сусамената пита, изпържи няколко сухи доматчета, претопли малко от снощния бобец с оризец. След като си хапна добре, пийна чаша ароматен плодов чай.
Денят се влачеше едва-едва, потънал сякаш в безкраен и неясен сън.
Врабчо кацна на заскрежения клон и уморено склони главица. Леденият въздух се раздвижи от лекия източен ветрец.
Малката птичка падна изведнъж и слабо изписука.
- Хей, кой е там?- изплаши се Горското таласъмче.
-Пуи! Пиу!
Птичето със сетни сили се повдигна и видя близо до един шипков храст чудно прозорче, от което идеше слаба светлина.
-Я! Кой ли живее там?- и Врабчо се затъркаля към тайнственото прозорче. След като стигна до него, птичето плахо почука о стъкълцето:
-Чук! Чук!
-Кой е там?- изписка слабо гласче отвътре.
-Аз съм Врабчо Сиводрешкин. Много ми е студено и съм гладен. Моля те, приюти ме за малко!
-Привет на тебе, пиле дребно - рече Горското таласъмче и открехна вратичката на скромната си хралупка.
-Пиу! - изписука силно птичето. - Крилцето ми май е счупено.
-Влез и се стопли. Ей сега ще го погледна.
Врабчо сгря изстиналото си телце и измръзналите си крачета. Таласъмчето му даде да хапне малко фъстъчки, парче топла пита и сушени плодчета. Врабчо пийна и ароматна чаша гъбено бульонче с чер пипер и резенче лимон.
-Благодаря ти! - рече Врабчо.
Не щеш ли, на вратата се почука тихо.
- Кой е? - в един глас попитаха Врабчо Сиводрешкин и Таласъмчо горски.
-Аз съм Мишка Опашатка. Кожухчето ми се изтърка, нямам и какво да хапна. Бихте ли ми дали мъничко да се постопля?
-Влез и сгрей морни си нозе!
И приятелчетата станаха трички. Горското таласъмче рови из нощвите, Врабчо чупи сухи клони, Мишка Опашатка шета и подрежда.
-Имаш горско винце в орехова бъчва. Ех, да си ми живо, братче таласъмче!
-Имаш ти и круши, ябълки и сливи. А пък тез малини колко са красиви!
-Гъбки си нанизал, чесънче си сплел. Колко си събирал, ех, че си умел!
* * *
Леден ден догаря, чезне светлината бавно.
А в хралупката се гушат мънички душици.
Скоро иде Януари, Сечко най-голям и зъл.
Трака кости стари, вие като вълк.
Зимата навън владее и със леден глас си пее:
-Спи светът, омаяла съм го добре!
Сняг и студ са обвили всичко -
и морета, и реки, планини, горички.
Чезне слънцето оттука,
вие буен вятър.
И мъгла се стели
прави листи бели.
Зима, зима е сега. Мрачно над света пада тишина.
* * *
Вечерта дойде и трите приятелчета си хапнаха добре от запасите на Горското таласъмче. Навън се прокрадваха сенки, а в малката хралупка бе топло и уютно.
(край)
© Златко Тошков Todos los derechos reservados
Твоят герой е изменил на народната представа за зъл дух, за неживо същество,приел е топли качества.
Приказката ми напомни на "Дядовата ръкавичка"...Винаги е хубаво да споделиш малко топлина и с някой друг! Сам не се живее!