Кюфтета

Чикагски историйки

Една събота тъкмо перях в обществената пералня и Цецо ми звъни:

- Братчед, от вчера съм замесил два килограма кайма, сложил съм подправки, чер пипер, сол и е станала супер. Сега съм на терасата и оформям кюфтетата. Идвай да обядваме.

Цецо беше добър готвач. Правеше всичко по мерак. Дори като се ожени по-късно, готвеше по-добре от жена си.

- Нямаш проблеми, братчед. Само дай ми половин час, защото в сушилнята

е последното пране. Сгъвам го, вземам бира и идвам.

В Чикаго има много обществени перални. Там всичко е на късмет. Ако ти се падне добра сушилня, за двадесет минути прането ти е сухо. Но има сушилни, които само гълтат по 25 цента и не загряват достатъчно, та се налага да повтарям цикъла един-два пъти. После си сгъвам прането и си го прибирам. И сгъването отнема време. Това ми е най-приятният момент. Тогава си мисля за България, за семейството, за родителите, сестра си. Спомням си как с жена ми гледаме как децата си играят на поляната пред блока. Катерят се на могилата и махат от там, после тичат към нас и се състезават кой ще пристигне пръв.

Сгъвам дрехите, а акълът ми лети. Сякаш съм се телепортирал. Предателска сълза се плъзва по бузата ми, бързам да я изтрия, а носът ми тече. Една стара мексиканка ме гледа състрадателно и ме пита:

- Добре ли си, момче ?

- Добре съм, синьора. Нищо ми няма. От аромата на прането е.

- Алергичен си. Трябва да смениш перилния препарат. - отсича на развален английски бабата.

- Така е.

Кимвам отнесено. ”Стегни се бе, момче” - казвам си, нарамвам прането и отивам за бира.

 Поглеждам часовника си и изтръпнах. Уж половин час, а  бе станало  два часа. Хвърча при Цецо с бирите. А той, горкият, пържи ли, пържи и се пече на следобедното слънце.

- Хайде бе, братчед, изчака ми се чакалото, бе. Изпекох се като гущер на тая жега. Гледай, една тенджера кюфтета изпържих да те чакам.

Действително Цецо бе напълнил тенджерата почти до горе.

- Какво правиш бе, човек? Казарма ли ще храниш? Два килограма кайма си изпържил!?

- Няма страшно - намигна хитро Цецо. Динката ще си дойде гладен като вълк.

 Динко беше неговия съквартирант. Работеше и в събота. Той често казваше ”Аз съм едно старо чикагско куче“. Наистина беше старо куче. Въпреки лошия си английски, се оправяше навсякъде. Нямаше затворена врата за него. Никога не оставаше без работа. Надушваше всякога където има събиране. Обожаваше авантата и винаги гледаше да мине по-евтино. Иначе беше честен съквартирант. Плащаше своята част от наема редовно.

- Каза ли му, че ще купя бира?

Бях решил да взема шест, но като се замислих, че и той може да дойде – купих дванадесет. Той е наш човек.

- Нищо не съм му казал – засмя се Цецо. Позвъних му и му разправям, че правя кюфтета и ще идваш на гости. Поканих го, а той предвидливо ми отказа. “Ял съм” -  рече. Предполагам, си е помислил, че трябва да купи бира и за да не се охарчи, излъга, че е ял. Нали знаеш колко е стиснат. Но няма къде да мърда. След половин час ще се прибере гладен като пес, но аз няма да го поканя на масата. Ще го оставя да се увърта да се облизва и накрая ще се самопокани. Знам си го.

Сложихме по едно мезе и тъкмо пийвахме от бирата – ето го нашият човек пристига изморен, рошав и гладен.

- Здравейте, юнаци. Как са братчедите. Хапвате ли? - Динката косо фиксира тенджерата и сухо преглътна.

- Добре сме – лукаво се усмихна Цецо. Хапваме.

- Динка, ела да пийнем биричка. От нашата марка съм взел. От хладилната витрина. Преди десет минути съм я донесъл.

- Ще пийнем, братчедите. Старото чикагско куче е тука. Само да тегля една баня.

Кучето излезе от банята два пъти по-гладно и жадно. Седна на масата, отвори бързо една бира и погледна хищно към кюфтетата.

- Братчед ти е ”голяма работа“. Голям готвач. Виж какви хубави кюфтаци

е извъртял.

Цецо леко се усмихваше и мълчеше.

- Чубрица сложи ли бе, Цецо?

- Сложих - сухо отвърна “голямата работа“.

- Леле, как миришат!

Тишина, пауза. Никаква реакция.

Устата на Динката се пълнеше с лиги. Ноздрите жадно вкусваха аромата на подправките. В този момент хиляда пъти съжаляваше дето излъга, че е ял. Чак на мен ми стана жално. Погледнах крадешком братовчеда, а той сви устни сякаш казваше: ”Никаква милост”.

- Леле, как са препържени. И надути стоят. Значи са сочни.

Вече не издържаше.Трябваше да премине към действие. Чудех се каква ли хитрост ще приложи, за да бръкне в тенджерата.

 - Чакай да ти сложа два броя - атакува по моя фланг нашият човек. Взе две кюфтета, постави ги в моята чиния, после с плавно движение на диригент от държавната филхармония придърпа втората чиния и набоде два кюфтака за себе си. Цецо победоносно ме изгледа и забързано рече:

- Хайде бе, Динко. Какво чакаш. Слагай си. Ние ли да ти сервираме. Голям директор си станал.

- Слагам си, бе. Спокойно. Ха, сега наздраве.

Отпи от бутилката с притворени от удоволствие очи.

  В този момент от стълбите се чу весел лай. Беше кучето на съседката. Тя пееше много хубаво, казваше се Лиляна и ние я наричахме Лили Иванова. Лили Иванова живееше на същата тераса в съседния апартамент. Кучето бе нейното разглезено дете. Купуваше му дрешки, играчки. Беше му взела високо столче и му сервираше на масата. Ядяха заедно и го гледаше като бебе.

- Как сте, отбора? – надникна през отворената врата съседката.

- Къде си бе, комшу. Ела да обядваш с нас.

- Аз съм обядвала вече, но една бира мога да изпия – тънко припя Лили Иванова и са намести до мен.

Лиляна беше някъде към 50 години. Личеше си, че е била много красива на младини. Разведена от много години, тя бе свикнала да се оправя в живота сама. На времето е била келнерка. После от реституцията ù върнали някакъв имот и амбициозната жена направила ресторант. Наела работници. Бизнесът тръгнал добре. Хубаво, ама някакъв големец хвърлил око на имота ù. Пратил дебелите вратове. ”Вземай тези пари и изчезвай. До утре искам отговор. Не забравяй, че имаш дъщеря.”

Горката жена се уплашила. Сумата не била голяма, но стигнала за виза и билет и джобни до Америка. Дошла, намерила си работа и тъкмо миналата седмица беше довела дъщеря си. “Не искам да чуя за България”– съскаше злобно.

Лили пиеше бира и шумно се смееше. Вземаше по едно кюфте от тенджерата, чупеше го на две и пускаше под масата, където нейния любимец лакомо го поглъщаше. Цецо забеляза това и ме погледна многозначително. Повдигнах безпомощно рамене. На лицето на братовчеда проблесна демонична усмивка.

Минути по-късно телефонът в съседния апартамент прозвъня.

- Търсят ме – скочи съседката и хукна да вдига слушалката.

  Цецо извади нещо от джоба си и го сложи на масата. Беше телефонът му. Веднага разбрах. Той беше позвънил. Предположих какво ще се случи и понечих да извикам “недей“, но беше вече късно. С точно премерен шут Цецо изстреля песа през вратата, който хукна по стълбите надолу, квичейки от болка.

- Мамка ти и мастия. Заради теб ли съм се пекъл цял следобед на слънцето – да ти пържа кюфтета? – изхълца, смеейки се братовчеда.

Лили Иванова се показа изплашена на вратата.

- Какво стана с кучето?

- Нищо - сериозно погледна Цецо. Братовчедът го настъпи без да иска.

-  Ми... то беше под масата - промърморих смутено. Не го видях. Извинявай.

Погледнах косо братовчеда. “Ще те убия”.

Лиляна кимна с глава сърдито и тръгна да си прибира песа. Цецо се държеше за корема и се заливаше от смях. Погледнах Динката. В очите му се четеше тиха тъга - бирата се бе свършила.