La Metamorphose

- I -

 

Бездиханното тяло на младата жена се носеше бавно по реката. Безсърдечният поглед на жреца поругал любовта ѝ проследи играта на леките вълни галещи косата на жертвата му. Безмилостната жилеста ръка отнела живота ѝ стискаше бронзов кинжал, от който капеше гъста алена кръв. След като няма да му принадлежи, усмивката ѝ повече нямаше да дарява с топлина и щастие другиго. Възлюбеният ѝ ще я търси тази вечер, но никога повече прегръдките му нямаше да стоплят завинаги спрялото да бие чисто сърце. Запокити острието надалеч във водата и уродливата фигура накуцвайки изчезна в спускащия се здрач. Край малко островче тръстиката забави движението на тялото по водата и застиналият взор на широко отворените лешникови очи се спря за последно върху настъпващия залез и ефирните водни кончета. Едно от тях кацна на побледнялата кожа, сякаш усетило едва доловимото разместване на вселената от напусналата душа на онази, която неведнъж във възторжен захлас се е любувала на полета на малките вълшебни същества и си е пожелавала да бъде една от тях в следващия си живот..

 

Едва разсънил се и сръбнал веднъж-дваж от набързо приготвеното кафе, по домашен халат и вдъхновено разрошени сребърни коси възрастният джентълмен грабна четката и започна да нанася щрихи, докато споменът за видяното бе още пресен. Топлите лешникови очи бяха като живи пред него щом затвореше своите и чувстваше в гърдите си като собствено кълбо от емоции ропота на преродилата се душа. Усещаше глухия пулс на физическата болка отстъпила в студа на водата и дала път на опустошителния гняв към недостойните дори с диханието си да замъглят чистия образ на любовта й..

 

- II -

 

- "Пиертри Дюбоа, един от любимите артисти на народа, обявява финала на светското си творчество c последната картина, която ще бъде изложена в Градския музей на изящните изкуства "Beaumont" през Декември. Съвременният гений с четка изглежда отбелязва по този начин и юбилея си, като достигането на седемдесетата му  годишнина съвпада с оттеглянето от редиците на световноизвестните артисти. Интересното е, че всеки три Пиертри творби са част от триптих, като по-възрастните ни читатели със сигурност помнят началото на първата тройка, представена през 1985 г., последвано от 1990 г. и завършена през 1995 г. Носи наименованието "Dépravation innocente" и понастоящем е горда собственост на модна къща "Dior".

 

Вторият триптих видяхме последователно през 2000, 2005 и 2010 г. и в настоящия момент краси покоите на Луи-Филип III-ти, херцог на Орлеан. Сумата достигната при наддаването за платната от творбата озаглавена като "Les dieux ont tort" бе в размера на 45 Милиона франка. Трудно бихме сравнили с величия като "Salvatore Mundi" на Леонардо де Винчи и стойността й от 450 Милиона долара или "Garçon à la pipe" на Пикасо и заплатените за нея 104.20 Милиона долара, но не може да се отрекат достойнствата на Пиертри и силния интерес към малкото от него достигнало до нас.

 

Припомняме на уважаемата си аудитория, че мосю Дюбоа на всеки пет години предоставя безвъзмездно едно от своите платна на "Beaumont" за публична изложба през Декември. А на всеки петнадесет, при завършен триптих през Януари месец се обявява търг и получените приходи се разпределят и даряват в полза на три каузи: приюти за бездомни животни, домове за сираци и домове за възрастни хора. Настоящата тройка започната през 2015 г. и продължена през 2020 г., очаква търг в началото на 2025 г. Известно ни е, че сред главните претенденти да придобият право на собственост, се спрягат и чуждестранни имена като тези на гръцкия магнат Агапиус Галанис и емир Бурхан Амари, като сумата с лекота би задминала всяка предходно платена, предвид края на ерата Дюбоа и.. последната песен на феникса, ако е удачно така да се изразим.

 

Наистина ли това ще е краят за уважаемия Пиертри и четката му ще нанесе последния си щрих със завършването на "La Metamorphose"? Така или иначе, несъмнено френският народ е благодарен за споделеното от признатия ни талант и със сигурност пожелава крепко здраве на Мосю Дюбоа и спокойна почивка. В Съветския съюз на пиедистал бе въздигната така наречената петилетка в безкомпромисен стремеж към развитие, а съвременна Франция може да се похвали с цели три петнадесетилетки, що се отнася до бележити постижения в изкуството."

 

Мосю Дюбоа затвори вестника и прилежно сгънат на две го мушна под шапката си в ъгъла на масата. Таблоидът не пестеше ласкателствата си и бе много приятно да прочетеш, че си "съвременен гений", но самият художник не се смяташе за такъв. Обичаше да рисува и бе вечно благодарен за възможността през почти целия си живот да си изкарва хляба с любимо занимание. На младини го познаваха само съседите и дружелюбните търговци на пазарчето, в малкото китно градче Вильярд-де-Ланс. На голяма част от тях бе подарил по мъничък пейзаж или набързо, но умело нахвърлян натюрморт. По-големите платна пазеше у дома и рядко предлагаше за продажба - основно на преминаващи туристи и отпочиващи чужденци за малко в града. Така след покупка на две от тях и попадането им в двореца "Azay le Rideau", славата го връхлетя през 1983 г. и оттогава насетне го носеше на крилете си.

 

В началото не приемаше да рисува по  поръчка от богаташките съсловия и известно време им предоставяше за продажба единствено готови картини, докато лека полека почти нищо не му остана от натрупаните платна в антрето. С времето усети, че не го влече и доставя познатото удоволствие, когато трудът му отива в нечий луксозен будоар и не му харесваше мисълта, че някой би платил стотици хиляди за картина, а вероятно не би помогнал със същите тези средства на недоимащите. Пиертри обичаше да рисува за народа и топлината озаряваща лицето на обикновения човек носещ грижливо придобивката си у дома или за подарък се вливаше и в сърцето на твореца. Забелязали тази му слабост, твърде хитри, но недостатъчно изтънчени в опитите си, лачени господа и високопоставени дами изпращаха свои подчинени, предрешени като отрудени пекари, ковачи с почернели лица или работнички в пералня със зачервени от горещата вода ръце. Но нещо под обикновените одежди и привидно скромно сведения поглед към износените обувки ги издаваше и пратениците се връщаха при своите господари без успех..

 

Вестниците през годините надълго и нашироко обсъждаха приумиците на Пиертри - едни изтъкваха, че е човек на народа и възхваляваха липсата му на съблазън от охолен живот. Други настояваха, че шамарът в лицето на буржоата е нищо повече от прищявка на артистичното его и своего рода развлечение за допълнително внимание. Само художникът знаеше втората причина да не рисува за велможите и старанието му да води сравнително скромен живот. Изпитваше притеснение, че не е напълно този добър за самия него човек, който се опитваше да бъде. Не бе напълно уверен в себе си, че ако забогатее и се окъпе в материални излишества, то благата не биха покварили ценностите му. Имаше предостатъчно примери в книгите и реалния живот, не искаше дори да допусне минималния шанс това да се случи и с него. Заделяше си достатъчно за необходимото му, а останалото даряваше на небезразлични нему каузи, зад които знаеше, че се трудят читави съграждани. Надяваше се по този начин отчасти да облегчи тревогите им за утрешния ден и да подобри помощта, която оказват на отритнатите, пострадалите и бездомните - независимо дали става въпрос за хора или животни.

 

Впоследствие, за да не обижда висшата прослойка на Франция, а и чисто човешки да уважи желанието им да придобият именно негова картина, мосю Дюбоа помисли добре и доволен от идеята си обяви сътрудничеството си с "Beaumont". Директорът на градския музей, с когото се сприятелиха през годините, получаваше платно лично от художника напълно безвъзмездно, като единственото условие беше спечелените средства от продажбата на всеки завършен триптих да бъдат в полза на благотворителността. По този начин мосю Дюбоа пазеше душата си чиста, музеят получаваше допълнително внимание, богатите имаха възможността да се сдобият с желаното, а бедните и надарени с незавидна съдба получаваха това, което изглежда сама държавата не съумяваше да предостави в нужните размери.

 

- "Мосю Дюбоа? Желаете ли още една кифличка или да Ви допълня кафето?"

 

- "Благодаря, Нала. Това е всичко за мен, благодаря. Вкусно както винаги."

 

Нала Алиер - стопанката на малкото кафене се усмихна и кимна към вестника.

 

- "За Вас пишат, нали? Много хора, включително аз и децата ми, нямаме търпение да видим изложбата."

 

Пиертри смигна, прокара пръсти през сребърната си коса и престорено примирено въздъхна с почти комично печално изражение на лицето:

 

- "Последната песен на феникса казват. И после.. ле пуф!” - щракна с пръсти - „остава само пепел.."

 

- "Няма ле пуф!" - засмя се Нала и леко го потупа по ръката. - "Пепел Ви на езика. Както сам казвате, излизате в заслужена почивка. Как се изразихте: далеч от суетата и блясъка, обратно към спокойния живот.”

 

- "Правилно, точно така. Как сте иначе, младите Алиер са добре, надявам се?"

 

- "О, да, добре сме. Помагат, помагат децата. Гледам все пак да им остава малко време, не мога да очаквам постоянно да са ангажирани с моята работа. Знаете ли.. Айя постоянно си рисува нещо вечер у дома и да Ви кажа - изглежда има талант, отвътре й идва. Сподели, че иска да мине от любимите ѝ моливи и хартия на "по-сериозното", както казва: бои и платна. Дори помоли.. не, не е много удобно, мисля.."

 

- "А, моля, моля! Какво е помолила милата Айя?" - мосю Дюбоа предразполагащо се усмихна.

 

- "Тя вярно повечето си свободно време е заета тук, но уикендите.. чудеше се дали не би могла да Ви гостува или Вие да заповядате при нас у дома и ако е уместно.. да ѝ покажете някои основни неща, да я понаучите."

 

- "О, но разбира се! Добре е дошла, много ще се радвам даже. Напоследък до по-късно си почивам сутрин, но спокойно догодина мога да ѝ отделям по час-два в ранните следобеди на уикендите."

 

- "Дори не знам как да.. много мило, наистина благодаря! Ще се зарадва повече отколкото предполагате!"

 

Нала бе повикана от друг свой посетител и Пиертри леко усмихнат се загледа след нея. В заведението освен него по това време имаше още четирима-петима клиента, обгрижвани от домакинята. Чевръста като млада девойка тя приветстваше приветливо гостите си, препоръчваше супичката на седмицата, отсервираше, подреждаше салфетниците, наглеждаше в кухнята дали всичко върви добре и експедираше храни и напитки. Малкият ѝ колектив се състоеше само от главен готвач и в свободното си време й помагаха двете й дъщери - едната тепърва завършила гимназия и със сериозен интерес към рисуването, по-малката в шести клас. Лъчезарни и работливи като майка си, младите Алиер допринасяха за топлата атмосфера на местенцето.

 

Семейството бяха бежанци от Сирия и от малкото, което майката бе доверила на Пиертри за себе си - бягаха не само от беднотията и вечно конфликтната военна зона, разтърсвана от снаряди и изпепелена от опустошителни пожари. Спасяваха се и от ръцете на тираничен лидер на една от местните наемни групировки. Въпросният атаман бе хвърлил око на красивата жена и в примитивното си желание да я притежава бе убил съпруга ѝ в кавга, породена от напълно измислена причина. С още незасъхнали следи от сълзи по лицето и дълбоко кървяща рана в сърцето, Нала бе събрала надве-натри в платнени торби необходимото за из път и под прикритието на нощта напуснала с децата си родното място. След дълги седмици пътуване с оскъдни провизии и укриване в каросерии на товарни камиони сред бали слама, чували с нахут, ориз, брашно и подправки, трите бегълки пристигнали на френска земя. На изцяло непознатото им място и благодарение на покрова и малкото финансова помощ, която им оказал далечен роднина от страната на съпруга й - приели като прикритие новото си фамилно име Алиер, лека полека се окопитиха с времето и много се постараха да свикнат с новата си родина.

 

Скръбта от загубата на любим човек и страхът от завръщане там, където освен насилие и смърт нищо не ги очакваше вероятно завинаги остана като сподавена болка в душите на милите жени. Копнежът за по-добро бъдеще и благодарността за възможността да си осигурят по-добър живот им даваха надежда и сила. Нала бе татуирала малко изображение от вътрешната част на лявата си китка, чиято символика бе понятна на неколцина. Animal spirituel - любимото й водно конче - малкият вълшебен народец владеещ вода и суша, чиито полети и красиво проблясващи крилца наблюдаваше в прехлас и почуда като малка. За бежанката нежните очертания на мастилото бяха както олицетворение на метаморфозата и напомняне за извървяния път като от минал живот, така и съкровен символ и спомен за вечността на заминаващите души.

 

Алиер бе с около тридесетина години по-млада от Пиертри и изглежда бе готова да поработи поне още толкова в малкото си заведение. И разбираемо - от една страна, когато от старанието ти зависи насъщният и несигурността на утрешния ден те мотивира днес да дадеш още малко от себе си. От друга, занимавайки се с любимото си дело, оттеглянето не е нито обект на стремеж, нито ентусиазмът влаган в него подлежи на ограничение от възрастта. Самият Пиертри обяви край на своето занимание, но у дома знаеше, че ще продължи да твори за себе си. Оттегляше се по-скоро от известността и гъделичкащите егото суета и блясък. Искрено смяташе, че е дал предостатъчно - светът разполага с артисти, нека младите покажат на какво са способни.

 

А и напоследък наблюдаваше известни промени в поведението и състоянието си. Можеше както винаги да се похвали с добро здраве и се разхождаше с удоволствие, но почна да позабравя. Нищо твърде обезпокоително и не се чувстваше уязвим, но понякога бе досадно да завариш входната си врата отключена, след като ти самият си я затворил и пропуснал да заключиш на тръгване. В антрето вече втори месец крушката се нуждаеше от смяна, а Пиертри по навик дърпаше медното синджирче с убедеността, че ще освети помещението. Уви, обуваше се в сумрака, закопчаваше си балтона и излизаше като си повтаряше наум "Да не забравя нова крушка да взема." Един ден си беше записал и на листче като част от нужни вещи за домакинството, но впоследствие забрави къде го е сложил. В интерес на истината, намирайки го седмици по-късно в задния джоб на панталоните си, изпълни съвестно списъка с покупки, но без да иска придоби два килограма сочни неаполитански "круши", вместо две обикновени електрически "крушки".

 

Най-сериозните пробели в паметта му бяха моментите, в които не бе сигурен как точно се е озовал на мястото, на което е в момента. Много рядко се случваше, само веднъж-два пъти на година. Посещението на лекар след първия път, когато му се случи не бе показало особено обезпокояващи резултати, а потърсено второ мнение потвърди, че е препоръчително просто да си почива повече и да включи малко витамини в диетата си. Иначе не забравяше нито да хапне, нито да пие вода, не оставяше газта пусната, помнеше кой е както и имената на малкото приятни му хора, с които общуваше. Нала бе една от тях и с нея се бе сближил най-много във времето, доколкото позволяваше по-скоро интровертната му натура. Затова с охота щеше да отдели време на дъщеря й догодина - никога досега не бе обмислял сериозно да има ученици, а и предполагаше, че общуването с Айя щеше да му дойде добре. Дали да не.. да, точно така! Ще ѝ подари тези дни чисто платно, да я вдъхнови!

 

- III -

 

Картината бе готова. Топлите лешникови очи на преродената героиня в тялото на богиня излъчваха вътрешна сила, но и любов. Долавяше се тъга, но и надежда в изражението на лицето ѝ, обрамчено с кестеняви и леко златисти в краищата си коси. Разперените ѝ крила стигащи почти до ъглите на рамката напомняха тези на водно конче, с полупрозрачния си красив размах и отблясъци на слънцето. Пурпурно-сребърна светлина прозираше под кожата ѝ в областта на сърцето. Ръцете на образа бяха разпростряни в нежна защитна ласка, в посока на обичните ѝ същества и в гневна закана към сенките в изпепелените души на онези ограбили някога чуждия живот, опорочили невинността и щастието с уродливите си помисли и кървави пръсти.

 

Пиертри поизтощен, но доволен пусна четката и избърса пръстите си в памучна кърпа. Още преди час бе приключил и боите бяха изсъхнали, но тук-таме добавяше по някой  микроскопичен и почти невидим за окото щрих. Прокара ръка през морното си чело и се усмихна. Великолепно! С привични движения, същите с които си изработваше сам платната, зави картината в амбалажна хартия и я завърза с канап. Както обичайно остави пакета в антрето - скоро като хапне и се освежи с бърз душ ще го занесе в музея. Антрето! Да не забрави да вземе крушки на връщане, като нищо още малко и ще свикне като прилеп да шумоли в тъмнината, в малкото пространство..

 

След две чаши топло греяно вино, тази нощ сънува как присъства на откриването, което никога не бе правил - множеството от хора му идваше в повече и го караше да се чувства леко клаустрофобично, а и отстрани в спокойствието на сянката по-удобно се наблюдава реакцията на публиката. В неспокойните си съновидения бе ярко осветен от прожектори и щраканията на фотоапаратите не спираха. Пиертри бе принуден да се ръкува с кмета, с уважаемата му съпруга, с негово светейшество и с ред други важни особи - по някаква причина след последното ръкостискане идваше ред на първото, отново и отново.

 

Събуди се внезапно. Изправи се в леглото и припомнил си къде и кога е, въздъхна облекчено. Отпил глътка вода с лимон, от чашата върху нощното шкафче и присвил очи погледна часовника. Седем часът сутринта. Не помнеше какво е казал в съня си, но в изкривените очертания на реалността, посъзнанието и фантазията в царството на Морфей бе усетил смесено чувство на неумела непринадлежност, тъга и все пак някаква гордост. В ранния час и сумрака на стаята полека разсейващ се от прокрадващите се слънчеви лъчи си припомни откъс от произведението "Золотой телёнок" на Илья Ильф и Евгений Петров, сред книгите на руски автори, които можеха да се намерят в библиотеката му, редом до имена като Горки, Толстой и Дюма, Балзак, Юго и Мопасан:

 

-"Внезапно се опечали. Порази го обикновеността на ситуацията, стори му се странно, че светът не се промени в същата секунда и че нищо, решително нищо не се случи наоколо. И въпреки, че знаеше, че никакви тайнствени пещери, бъчонки със злато и лампи на Аладин в нашата сурова реалност не се полагат, все пак му стана тъжно на душата. Почувства се като Роалд Амундсен, когато той носейки се с дирижабъла "Норг" над Северния полюс, към който се стремеше цял живот, без въодушевление каза на своите спътници: "Ето че пристигнахме." Под тях се намираше потрошен лед, пукнатини, студ, пустота. Тайната е разкрита, целта е достигната, няма какво повече да се прави и е нужно да се смени професията. Но тъгата е минутна, защото напред са славата, честта и уважението - звучат хорове, изпънати в стегнати редици са строени гимназистки в бели пелерини, плачат стариците-майки на полярните изследователи изядени от спътниците си в експедицията, изпълняват се национални химни, гърми тържествена заря и старият крал прегръща изследователя, притискайки го до бодливите си ордени и звезди.."

 

- "Ордени и звезди. Признание и тщеславие. Суета е всичко това.." - каза сам на себе си Пиертри и все пак в комфорта на знанието, че всичко това реално вече е оставил зад себе си, се почувства добре. Макар и с минимален досег до светския шум и вълнения, никога не се бе чувствал напълно себе си в светлината на прожекторите, под която попадат известни и интересни на обществото лица. Не искаше нито да свиква, нито да се почувства нещо повече от обикновен гражданин на Франция, достатъчни са базовите необходимости и малките удоволствия на живота. Колко е нужно на човек да бъде щастлив?

 

Полежа още малко, унесен в мисли, но не му се спеше и реши да се раздвижи. Скоро не бе ставал толкова рано, обикновено като по часовник минаваше чак в един часът през заведението на Нала. Сега наближаваше едва осем. Но имаше задача за вършене и тананикайки си с ентусиазъм, след като привърши сутрешните занимания опакова едно от чистите си платна. Искаше да се появи по-рано и да я зарадва, да поощри интереса на голямата й дъщеря към рисуването. Остави пакета в тъмното антре, редом до другия очакващ доставянето си до "Beaumont".

 

- IV -

 

- "Пиертри, радвам се да те видя!" - широкото лице на мосю Дотри му се усмихваше и собственикът му стисна радушно ръцете на художника. - „Заповядай, седни."

 

Настанил се на фотьойла, Пиертри се огледа. Винаги му харесваше малкото, но уютно пространство, което домакинът се бе постарал да направи от работното си място. Не му се нравеше, че не помни как се е озовал този път тук, но не даде вид пред директора на „Beaumont”. Носеше със себе си опакованият в амбалажна хартия и вързан с канап голям пакет - бе моментът да предаде финалната си творба на грижите на музея. Бе облечен в топли одежди, с привичната си шапка, но без ръкавици. Вероятно са на рафтчето в антрето. Антрето! Крушка. Да не забрави да вземе крушка на връщане у дома. Художникът се окопити и протягайки пакета грижливо като майка детето си каза:

 

- "Ето че настъпи моментът, време е за финалната песен на феникса, както вярвам, че прочетох във вестника."

 

- "Нямам подходящи думи, с които да изразя признателността и вълнението си, Пиертри. Познанството ни толкова години, съвместната работа и приносът на творчеството ти за народа. Аз.."

 

- "Моля, аз ти благодаря! Знаеш, че.. ще се погрижиш нали, както винаги досега."  

 

Директорът на „Beaumont” кимна:

 

- "Не присъстваш на откриването. Средствата от продажбата следващият месец постъпват в съответните сметки. А с теб.. с теб ще се видим като се поуталожат нещата, да речем напролет на обяд у дома?"

 

- "Разбира се, с удоволствие!" - освен Нала Алиер, мосю Дотри бе един от малкото хора, които си бяха проправили път до сърцето на Пиертри. Искаше да.. не, в по-подходящ момент щеше да сподели. Стисна радушно протегнатата десница и оглеждайки се да не забрави нещо в кабинета, излезе.

 

- V -                           

 

Мосю Дотри имаше честта първи да хвърли поглед над творбата, с чиято поява се слагаше край на последния триптих и скоро музеят щеше да се раздели с него, както и да приключи достойно почти половин век сътрудничество с един от любимите си артисти. Едни залагаха картината да е свързана с "Heops" (фараон в древен Египет) и виждаха връзката му с първите две картини. Други убедено говореха за "Sephos" (на гръцки: красота), като наличието на второ "s" си обясняваха с подобен на похвата използване при "Amor", като лесно можеше да бъде видяно представено като символ на вечността. Но най-често спряганата теория за "Phose" от страна на професионалисти в сферата на изкуството и любители естети, бе че наименованието е своеобразна анаграма на "Hopes" (на английски: надежди). Съответно финалът се очакваше да изобразява умело излезли изпод четката на Пиертри цветове обединени в надежда и светло бъдеще за неговите герои, несъмнено вдъхновени както от реалния живот, така и отчасти облачени в фантастични нюанси, в своеобразния стил на художника.

 

Мосю Дотри развърза дебелия канап и грижливо разтвори двата слоя амбалажна хартия. Видяното го накара да ахне. Остави го в тих ступор близо минута и се наложи да поседне за малко безмълвен. После стана, обиколи в нервен кръг бюрото си, потри брадичката си, сетне се приближи и повъртя платното, огледа от всички страни в недоумение. Остави го. Загледан в картината с една ръка свита пред гърдите и намерила утеха под лакътя на другата, която на свой ред недоумяващо почукваше едновременно с показалеца и средния си пръст по челото, сякаш се опитваше да накара собственика му да си събере мислите. По лицето на уважаемия мосю Дотри можеха да се прочетат следите на лека паника, смесена с интереса да разбере непонятното - редуваха се уплашени погледи хвърляни към рамката, но и развеселени искрици в очите, които постепенно завзеха територията и уверено обявиха победа над притеснението. Директорът поклати глава и накрая взел решение, поправи яката на ризата си и подръпнал ръкавите, вдигна слушалката на телефона и набра нужния му номер:

 

- "Жон Баптист? Срочно събрание, свикай всички от екипа. След два часа в артриума."

 

- "Разбрано, мосю Дотри."

 

По-малко от два часа бе необходимо на малкия колектив да се събере около директора на музея - и без това в приятно вълнение от предстоящата изложба и последващ търг. В края на деня вече нямаше посетители, пространството бе подредено, подовете тъкмо измити и полирани, във въздуха се носеше лек аромат на бор и небето в настъпващия сумрак безоблачно контрастираше над остъкления купол. Постепенно овалното помещение се изпълни с тих говор и полека нарастващо жужене, озадачените лица местеха объркани погледи от изложения триптих към останалите присъстващи наоколо и обратно.

 

В центъра на залата, под топлата светлина на лампите се покояха три платна. Две от тях им бяха много добре познати - дълги години изложени в "Beaumont", достъпни за трудолюбивите служители и уважаемите посетители. Два ценни предмета на не един задълбочен анализ, на невероятно сложни теории за героите и просто съзерцаване в тиха възхита пред майсторството на съвременния художнически талант.

 

"La Met", чието платно на преден план бе материализирало планетата от хаоса, но неприела докрай все още познатата си форма. Земната кора разтворена във формата на нежно цвете от лотос, в чиято сърцевина се намираше невинно човешко бебе със затворени очи и лека усмивка в съня си. То не бе само, а се гушеше в топлата козина на вълче. Лос със сребристи рога пазеше съня им, а около тях плуваха съзвездия с красиво мъждукащи светлинки, в далечината смътно се долавяха очертанията и на други вълшебни галактики.

 

"Amour" или "Amor", чието "u" бе зачеркнато като обърната половинка сърце пронизана от стрела, на преден план изобразяваше любовта между красива девойка и строен младеж. Така живо нарисувани, като да слязат всеки момент от платното, хванати за ръце. На заден фон зад тях се виждаха безпогрешно разпознаваеми Раят и Адът, като в нежната и озарена от светлото небе част се виждаха близките на младите влюбени, както и играещи животинки. Долу в сенките на тъмната и прорязана с огнени процепи в наскоро застинала в изпепеляващата си ярост лава се кривяха отскубващи се от плена й очертания на уродливи човешки фигури. Онези, които обичат любовта и са щастливи свидетели на нейното проявление - тихо се надяват тя да е вечна и онези, които завиждат - искат чуждото щастие за себе си и биха измъчвали.. биха убили за да го получат.

 

И на мястото на завършващата триптиха "Phose", вместо красива палитра от цветове, изкусно нанесени щрихи, игра на светлосенки и изумително поднесени дребни детайли.. присъстваше просто платно. Бяло. Новичко. Със сигурност ръчна изработка, хубаво в семплата си чиста памучна материя обтегната на букови рамки, но.. празно.

 

- "Добра шега, мосю Дотри!" - уредникът на музея Жон Баптист младши се разсмя и плясна с ръце. - "Винаги сте имал добро чувство за хумор!"

 

Директорът много искаше да потвърди тази спонтанна похвала и под развеселените погледи на колектива да извади истинската картина като плюшено зайче от цилиндъра на умел фокусник, та накрая пред очите на всички да се разкрие пълният блясък на "La Metamorphose". Вместо това поклати с глава и прочисти леко гърлото си:

 

- "Това е платното. Лично го получих днес от ръцете на Пиертри Дюбоа, сам разопаковах.. и ето.." - махна с ръка към триптиха.

 

Доловили сериозността в тона на ръководителя си, изключваща каквато и да било шега, присъстващите един през друг започнаха да задават въпроси, изказваха се предположения, пространството се изпълни със смесица от недоумяващи възклицания и плахи възгласи:

 

- "Станала е грешка, нали?"

 

- "Но няма как това да е.."

 

- "Как да открием изложбата?"

 

- "Да се свържем с мосю Дюбоа!"

 

Мосю Дотри вдигна ръка и накара гласовете да стихнат, няколко чифта очи проследиха как прокарва замислено пръсти през косата си и си поема дъх, явно обмисляйки добре следващите си думи:

 

- "Докато дойдете в „Beaumont”, за всеки случай извърших обичайната проверка с ултравиолетова светлина и за да съм сигурен повторих със спектралния анализ в лабораторията. Няма да безпокоим Пиертри  Дюбоа - той лично ми предаде платното и разчита то да бъде на нужното място в точното време. Утре сутрин откриваме и представяме на света "La Metamorphose."

 

- "Но това.. кой ще наддава за празно платно, няма ли да пострада реномето на „Beaumont”?

 

- "Имайки досег до артист като мосю Дюбоа, реномето ни вече е непоклатимо за последните четиридесет и пет години. Това е работата ни, не е наше дело да гадаем над идеите на автора или да преценяваме за уместни или не ексцентричните прояви на таланта. Това е всичко. Поканих журналистите и фотографите обичайно отразяващи събитията, за да подготовят материалите си и печатът да излезе с актуална информация в ранни зори. Пожелавам спокойна вечер на всички и утре в девет сутринта ще се видим."

 

- VI -

 

Поръчал си обичайното кафе и две вкусни канелени ролца към него, Пиертри разгъна в студеното Декемврийско утро вестника си и полека се зачете в страница първа:

 

- "Нов шамар в лицето на буржоата или неразбран гений? Дългоочакваният последен триптих на любимия ни и дъбоко уважаем Piertri Dubois отново не остави безразлични ценителите на изкуството, верните си почитатели и също толкова верни критици, както и решените твърдо да прибавят към колекцията си негова творба. Градският музей на изящните изкуство "Beaumont" осъмна с последния сапфир инкрустиран в короната си. Уважаеми читатели.. невероятно, но последната творба пред света от ерата Дюбоа се оказва.. чисто бяло платно.

 

Дълбочинният спектрален анализ на "картината" извършен лично от директора на "Beaumont" показва, че без съмнение платното не крие невидими бои и не носи следите на заличени такива. Независимо от смесените реакции, наблюдаваме много повече възторжени и весели лица сред онези, които успяха да видят "Phose" редом до "Amor" и "La Met." Опашките от хора чакащи да зърнат триптиха завършен, изглежда не ги безпокои студеното Декемврийско време.

 

Доверени ни източници споделят, че в управата на музея са постъпили няколко предварителни заявки за придобиване на собственост. Цял месец преди “La Metamorphose” да бъде официално достъпна за традиционния търг догодина. Няма да спекулираме за размера на средствата, които ще се състезават за правата на притежание, но категорично можем да заявим, че толкова неочакван обрат не отказа ценителите на изкуството, а дори им подейства изключително мотивиращо. В заключение можем да кажем, че финалната песен на феникса още дълго ще че носи във въздуха, след като и последната прашинка пепел се спусне на земята и я прегърне вечен покой."

 

Пиертри бавно остави вестника и в объркания му поглед се четеше леко съмнение дали наистина се е събудил или още се скита по нощна шапчица из владенията на Морфей. Парещата глътка горчиво и вкусно кафе го убеди, че наистина е дошъл в заведението и часът показваше единадесет. Нала носеше кроасани и горещ шоколад на няколко заруменили бузи младежи с чанти и папки, изглежда отбили се да се подкрепят на път за университета и да се постоплят. Пиертри сведе поглед към пакета, който бе подпрял встрани до масичката, в очакване домакинята да се освободи. Пипна амбалажната хартия и подръпна замислено канапа - припомни си тъмното антре и двете платна приготвени в очакване всяко да поеме пътя към съответното си назначение. Едно изрисувано платно за Дотри и "Beaumont", едно чисто платно за семейство Алиер. Ахна тихичко, хвана се за челото и се засмя. Тупна с длани коленете си развеселен, грабна вестника и смачквайки страниците ги прати в коша с възклицанието:

 

- "Великолепно! Великолепно!"

 

- "Мосю Дюбоа?" - обгрижила студентите, Нала се спря с кана кафе до масичката на Пиертри. - "Много похвали сме получавали за канелените ролца наистина, но Вашето признание значи много за мен. Още една великолепна порция или допълнително кафе?"

 

Пиертри хвана въодушевен каната и я постави лекичко на масата като че бе повит младенец, сетне пое дланите на жената галантно в своите и закръжи с нея между масичките в спонтанната си еуфория. Топлите лешникови очи на Нала изразяваха недоумение и се четяха искрици забава от почти детинското поведение на възрастния художник, който безгрижно се въртеше с нея в почти съвършени кръгови движения.

 

-"Великолепно, великолепно!" - тананикаше си Пиертри и въпреки годините си с лекота кръжеше като играчка с навита с ключ пружинка. Все пак след малко се поумори, спря се насред танца и удари леко токовете си в земята като поздрав към партньорката си. Хвана пакета и леко задъхан го връчи на Нала с най-голямата си усмивка:

 

- "За Вас! За теб и твоите дъщерите. Моля приемете този дар от мен, нищо друго не би ме направило по-щастлив в настоящия момент!"

 

Нала с все още полу-развеселено, полу-объркано изражение развърза и прибра кафявата връвчица в джоба на престилката си. Разви амбалажната хартия и освободила ценното платно ахна пред разкрилата се красота. Очите ѝ се плъзнаха по фините нюанси и уловени почти елмазни проблясъци в крилата на жената пред нея, съзряха всеки детайл от изобразената сцена и онемяла осъзна поразителното сходство между боята и живота.

 

Прегърна силно възрастния джентълмен, както някога бе стискала в обятията си баща си и за момент скри лицето си в меката яка на балтона му.

 

- "Прекрасна е, благодаря!" - прошепна признателно в ухото на художника и се опита да не заплаче..

 

 

 

 

 

 

~                    Fin.                    ~

 

 

 

 

 

* Dépravation innocent - Невинна поквара

 

* Les dieux ont tort - Боговете грешат

 

* Salvatore Mundi - Спасителят на света

 

* Garçon à la pipe - Момче с лула

 

* La Metamorphose - Метаморфоза 

 

* La met - обстановка, такъв е животът, такива са обстоятелствата. 

 

* Amor - на френски "любов" се изписва "аmour", съответно "u" е изписано зачеркнато като обърната наопаки половинка сърце, пронизана със стрела. 

 

* Phose - предполагаема анаграма на "Hopes"

 

* Nahla Allaire - в превод от арабски "nahla" означава "глътка вода", "първа глътка вода", както и "вода в пустиня".

 

* Animal spiritual - soul animal, spirit animal, духовно животно

 

* Aya - Айя в превод означава знак, чудо, щастие

 

* Лотос - свещено растение, символ на космическата енергия, чистота на ума и тялото. 

 

* Водно конче - символ на свободата, на прераждането, тотем на мъдрост и промяна

 

* Вълк - символ на безстрашието, на преданост към семейството

 

* Лос - символ на сила и благородство, вътрешно търсене на мъдрост и стабилност.