Лазаринка

ЛАЗАРИНКА

Разказ

   Беше една сутрин в началото на юни. Слънчево, тихо и спокойно. До началото на работния час имах доста време, но бързах да изляза навън, „ако имам време, ще пия и едно кафе в служебното барче“ – помислих си.

 Пътят ми към автобусната спирка минава през една квартална пътечка, след която пресичам улицата, на която е спирката. В края на пътечката са два контейнера за смет. Тъкмо да ги заобиколя и съгледах от единия да стърчат две детски крачета, обути в изтъркани кецове. Спрях се, а в туй време крачетата скочиха от контейнера!

• Ей, изплаши ме бе, момиче! – извиках.
• И аз се уплаших! – отговори ми момиченцето и блесна със широка хубава усмивка с бели, здрави зъби.

Пред мен стоеше 10-12 годишно леко мургаво дете, но с чисти дрешки и прекрасна, добре сресана коса..

• Какво толкова търсиш ? – попитах я.
• Дънки, от близките блокове хората изхвърлят тук дрехи. - все така усмихната отговори тя.

В това време на тридесетина метра от нас се зададе жена и се провикна:

• Лазе-е, ела бабе, ела, че закъсняваш...

Успях да попитам момичето как се казва, а тя, все така смеейки се каза : Лазаринка.

• Добре, Лазаринке, утре сутринта ще ти донеса дънки – бързайки й обещах аз.
• Да не забравиш!– извика детето и хукна, подскачайки към баба си.

   Погледнах след тях и си рекох - “ що пък да не й донеса, нищо, че е циганче, толкова е симпатично...”

  На другата сутрин приготвих два чифта дънки, сложих и две тениски, един чифт кецове, останали от детските години на синовете ми, но запазени.

Отидох до контейнерите, но ромчето го нямаше. Огледах се, оставих торбата с дрехите и си помислех :”ако не тя, друг пък ще ги вземе, все ще послужат!”

  Заминах на работа и погълната в служебните, а и в другите си всекидневни задължения, почти веднага забравих тази незначителна за мен случка.

Наблизо до офиса, в който работех, имаше училище и един ден като минавах край оградата му, детски глас извика:

• Лельо-о-о, виж, станаха ми!

Обърнах се и познах Лазаринка, обута в дънките, които бях оставила до контейнера.

• Браво – искрено й се зарадвах - много си хубава!

    А тя извика “чао-о-“ и радостна се затича към събралите се деца в двора на училището.  Повече не я видях.

Животът ни минава в работа, радости и грижи и виждаме, че неусетно са се изнизали дни, месеци и години. Излязох в пенсия, макар, че ми беше още рано, но така се случи. Бях здрава, чувствах се активна, както се казва “в силата си”.

Е, какво пък, няма да бездействам, животът ме подхвана и имах толкова много неща за вършене – домашни и обществени.

  Между другото реших да обърна и малко повече внимание на здравето си. Взех направление за кардиолог. Не, че се чувствах зле, но за всеки случай да се прегледам, профилактично.

  В поликлиниката беше тихо и спокойно, нямаше много хора. Вратата на кабинета, който една сестра ми посочи беше отворена докрай. Надникнах плахо и видях двама работника, които внесоха кушетка и излязоха. Явно този кабинет е нов и тепърва го оборудват.

• Влезте, влезте, заповядайте! – покани ме отвътре приятен женски глас.

   Влязох и затворих вратата след себе си. Зад бюрото стоеше права млада, усмихната лекарка с красива начупена “на вълни” черна коса. „Къде съм виждала тази жена“ – за секунда ми мина през главата. Работила съм с толкова много хора, пък и градът ни не е голям и често срещаме познати физиономии.

Лекарката ме прегледа внимателно, направи ми електрокардиограма, написа ми и рецепта и все тъй усмихната ми каза:

• Успокойте се, добре Ви е сърцето и въобще изглеждате много добре. Изписах Ви леки, успокоителни и витамини. Намалете работата си и почивайте повече.

   Благодарих, казахме си довиждане и като излязох и затворих вратата, се обърнах и видях стилно изписан надпис на нея:” Д-р Лазарина Лазова – кардиолог”. Стресна ме светкавично споменът за онова дете, ромчето с дънките – Лазаринка. „Да не би пък...да е.... тя?!?! О-о-, я стига глупости, наистина имам нужда от почивка“ – помислих си и забързах за вкъщи.

   По-често започнах да отделям време за себе си , да почивам и да се движа повече. Един ден, разхождайки се в близкия парк, две съседки ме поканиха на пейката, където те често сядаха и разговаряха за какво ли не. Приседнах при тях. По едно време от отсрещната църква се разнесе приятна музика, чуха се радостни възгласи на хора.

• Сватба! – каза една от жените.

    От църквата излезе  двойка младоженци – красива булка с лек загар, на който се открояваше разкошната й бяла булчинска рокля, и снажен жених, който държеше младоженката за ръка. След обичайното “горчиво” и целувката, младоженецът прихвана булката през кръста и я свали по стълбите на ръце.

Вгледах се и разпознах д-р Лазарова – кардиоложката, при която ходих на преглед.

• Да, тя е - каза една от жените - докторката, кардиоложка..А друга добави:
• Тя е ромка, отгледа я баба й. Майка й я изоставила още като малка и се запиляла нанякъде. Баща й, свестен човек, работеше в чужбина и изпращал добри пари на бабата. Тя я изучи. Много добро и упорито момиче и стана докторка. Мъжът й и той е доктор, хирург – българин.

   Слушах с любопитство, радост и възхита разказа на съседката за булката. Вече нямах съмнение, че тя е онова дете от контейнера - Лазаринка. Гледах след красивата млада двойка, докато се качи в украсената лека кола и замина.  Мислено искрено им пожелах:”Дано са щастливи дълги, дълги години!”

Маргарита Иванова

Ловеч

25.03.2023 г.