"ЛЕБЕД"

     Всеки град си има определено кътче, което е белязано с особено енергийно поле и където се раждат приказки. В нашия това беше градският парк. А от парка – езерото. Езерото с белите лебеди. Да. Бели, дългошиести, грациозни лебеди, които се носеха по бистроизворната вода и излъчваха игриви вълнички около себе си, а подир вирнатите им опашки водата се цепеше като тънка синьозелена басмица, синя зарад небето над нея и зелена заради върбовите плачещи клончета. Разминаваха се с белите ладии, чиито весла движеха млади влюбени двойки или сам-самички момичета, отчупили по залък от питката на изгрева, щипнали с пръстчета злато от слънцето, грабнали трели от птичите песни. Щастливи дечица въртяха педалите на водни колела, перките им хвърляха с шепите си вода, а тя се пръскаше и искреше във въздуха. Тънкоперки рибки гледаха човешкия свят отдолу нагоре и бяха щастливи, че са част от този прекрасен спектакъл. Е, цупеха се, когато наказваха хората, които им подхвърляха най-различни пикантни вкусотии за разлика от надзирателите им, които ги гощаваха с едни и същи деликатеси, втръснали им с еднообразието си.

     В края или в началото на езерото, зависи откъде ще го гледаш, беше кацнала една любопитна и загадъчна сграда, която се казваше „Лебед”. Ресторант и механа. Човек трябваше да има може би необуздано въображение, за да открие на каква база е направена тази асоциация между сградата и изящната фигура на представителя на водната фауна, но това тогава не се смяташе за кич, а за естетическо постижение, което показва блажения живот в едно красиво подредено общество.

     По-романтичните двойки, които бяха решили да свържат живота си завинаги в едно съвместно съжителство, често го избираха като най-подходящата сцена, където да споделят радостта си с близки и приятели. За да бъде животът им красива приказка, какъвто е в парка за рибите, лебедите и звездите, които се гмуркаха нощем и светеха от водата, а вятърът къдреше повърхността й и кичурчетата й гъделичкаха душите на хората и хората се обичаха.

     Тук беше решила да ни събере и младата брачна двойка от нашата студентска компания.

     След размяната на пръстените под божествените Менделсонови послания избраниците по право трябваше да пристигнат със специално украсената лимузина, а ние, останалите, се упътихме към ресторанта с предвкусието на забавата и удоволствията като вървяхме на малки тумбички, според нивото на настроенията, според степента на близост помежду ни, а най-вече според случая. Дърветата край алеите разказваха весели анекдоти, птиците се заливаха от смях, слънцето се спря на най-високото място на небето да ни погледа, щастливо че е живо и този ден, пчелите жужаха от цвят на цвят и събираха мед.

     А ние бяхме и дървета, и птици, и слънце, и пчели.

     Наблизо имаше детска площадка. Млади майки и татковци, с гласовити и немирни малчугани се разминаваха около люлките, пързалките, игрите. Имаше и такива, с колички, които седяха и си говореха, и чакаха да дойде времето, когато и техните рожбици ще плъзнат по площадките.

     Иван, който вървеше в нашата тумбичка, беше разсеян и не чуваше шегите и закачките, които кипяха край него, беше замислен за нещо и компанията му беше необходима, колкото да не загуби посоката.  По едно време се загледа към детската площадка, спря се и без да се замисля потегли на бърз ход към нея.

     – Хей, къде хукна, бе?

     – Ще дойда след малко, вървете!

     Приближи. На една от люлките седеше усмихнато момченце и подканяше майка си да го люлее по-силно. После смехът му, сипкав и щастлив, се посипваше върху бликналите зелени тревички. Когато люлката се поуспокои, то изведнъж замлъкна, впери очи в наблизо стоящия млад мъж и очите му светнаха.

     – Тати! Татииии!

     – Сине! – Иван се спусна, пое го, както беше разперил ръчички, повдигна го и го целуна по бузката. Сините облачета в очите му потъмняха и една капчица падна върху клепачето на щастливото дете. Погледите им се срещнаха и се погълнаха. Щастието и страданието се сляха. Сърцата смесиха ударите си. Една жена стоеше току до тях, беше свела глава, за да скрие ужаса и възторга си и земята изстена под нея. На фона на динамиката и щастливата суматоха около тях, те приличаха на една изваяна от непреходен скулптор групова фигура, която остана да стърчи незабелязана повече от минута. След това оживя и бавно се отдалечи по една алея, за да се усамоти и да се отдаде на откровение. Седнаха на приветлива пейка, обгърната от клоните на млада плачеща върба. Момченцето не спираше да се радва на таткото, когото не беше виждало отдавна, катереше се по него, по белия му панталон и светлата му риза оставаха като отпечатъци малките му стъпчици. Иван не го ограничаваше, радваше му се и той, майката мълчеше и тъжно се усмихваше. Като дойде време да се прибират за обяд, детето по никакъв начин не искаше да спази установената традиция, усетило, че раздялата отново е надвиснала, извади най-силния и най-трагичния си глас и го наду така, че накацалите по близките клончета птици изпърхаха и хукнаха накъдето им видят очите, черните облаци пак скриха синьото небе в очите на Иван и те се напълниха с дъжд и светкавици, главата му увисна и сърцето му се сбърчи, той стисна зъби и се обърна, майката тихо изхълца и задърпа детето към вкъщи.

     И тръгнаха в двете посоки на един и същи път. Вървяха бавно, докато чуваха стъпките си, а после всеки със своето време и ритъм...

     Когато Иван пристигна в сватбения ресторант, така и не видя лебедовото ято, което правеше поредната си бляскава обиколка на езерото в близост до многобройните си почитатели, не чу ръкоплясканията след изпълнението на поредния танц на влюбените младоженци и пресипналите викове „Горчиво!”, отиде, движен от инстинкта си, при най-верните си приятели, които го чакаха, и се усмихна с помощта на последната си воля. В очите му ръмеше и мъничките капчици тъжно светнаха на щастливата слънчева усмивка.

     Никой за нищо не го попита, защото у всеки у тях заръмя. Никой не попита за детските стъпки по светлия му панталон. Сам той, като вдигна сервираната му чаша ракия, каза:

     – Дойдохме със сина ми на сватбата. – погледна стъпчиците, погледна небето и я изля в душата си на един дъх. Какво ли е ставало вътре – само той си знае.

     А празникът продължаваше с пълна сила. Вихреха се хора, модерни танци и наздравици. Настроението растеше и гостите започнаха да прескачат от една маса на друга, от едни приятели при други, няколко решиха да се поразходят с лодки и водни колела из езерото, за да си починат от напрежението и глъчката, трети се целуваха, четвърти се караха, изобщо истинска сватба!

     На една от лодките седнаха двама от гостите на младоженците, техни приятели, момче и момиче, и бавно потеглиха по мълчаливата вода с намерението някъде там, на противоположния край да намерят по-усамотено местенце, където да си погукат, да се поцелуват и да си споделят някои таени досега мисли. Момичето с тайната надежда да му предложат годеж, а момчето с желанието да го стори в присъствието само на двамата, на мълчаливите риби и на Господа.

     После минаха много години и сега детето на Иван си има хубавица-сестрица, кръсти сина си на неговото име, той живее заедно с майка му и заедно споделят отредените им дни.

     На младоженците им се родиха две дъщерички, а те се разведоха.

     Момчето и момичето се ожениха и сега гледаха внуче, което им роди тяхната рожба.

     Езерото е пусто, без вода, без тънкоперки рибки и дългошиести бели лебеди и без кой знае колко още неща, които пазят в зелените си души вечно плачещите върби, но ги пазят в тайна.