Тя е съвършена. Толкова нереална. Вървиш към нея, протягаш ръка да докоснеш изяществото и... тя изчезва. Образът ù остава жив в съзнанието ти, а наоколо цари мъртва тишина. Гробна, демонична. Изведнъж стенания отекват. И тя отново се появява като мираж. Стои там, заровила нозете си в снега и плаче бисерни сълзи. Белотата на лицето ù отнема тази на снега. Черните ù къдрици, покорни на вятъра, се поклащат тъй красиво. Дърветата протягат дяволските си клони към нея. Студът и мъката се надпреварват кой първи ще прониже сърцето ù. Тя става. А зад нея остават кървави следи. Отправя се към ледените води на езерото. Бавно крачи, а сълзите ù се сливат с вълните. Вятърът пее мъртва песен. Тоновете се реят, както птици в небето, ала гаснат тъй бързо. Като ранени птици се спускат стремглаво към земята и падат опустошени. Мелодията е към своя край. Нейният живот - също. Водата обвива тялото в ледена коприна. Пламъкът гасне. Дъхът секва. Сърцето заспива своя вечен сън...