В ония тъмни времена, когато са се разказвали от уста на уста преданията за подвизите на Марко Кралевити, години на налагане на агарянската сила по земите български и на жестока, упорита съпротива, кой с каквото и както може, се е случило събитието, за което искам да разкажа...

Селцето е прикътано в склоновете на Родопа планина. Едно най-обикновено село, каквото всеки би определил като средно голямо. Казват, че дори и по времето на нашия разказ е било доста олюдено, защото тогава е имало параклис, послужил за основа на сегашната черква. Точно от нея се заинтересувах и затова сега пиша тия редове. Стара слабост ми е да се запознавам с всевъзможни сведения, свързани с миналото.

Та началото на разказа е по време, когато е съществувал т.нар. кръвен данък - девширме - един от най-тежките за християнското население в Османската империя. За него има много разкакзи, песни... “Еничери ходят, мамо, от село на село... Мъжки рожби сбират...“ Да! Така е било! Веднъж на всеки пет години! И са се разделяли поробените българи с мъжките си рожби доста по-често, тъй като този срок изобщо не се спазвал. Най-елитната част на турската армия - Еничарският корпус, се състоял преди всичко от отнети от семействата им християнски, български деца. Обучавани при най-строг военен режим, на границата на оцеляването, от тези младежи се получавало железни воини, способни на всичко. Знаели са турските султани и везири как от коравия народ български да получат елитни бойци за армията си... Една голяма част от същите тези деца, показали по-буден ум, получавали високо образование и дори заемали висши постове в държавното устройство на Османската империя

Някои от тези деца - по на десетина години, са помнели добре кои са и откъде са... Мога да посоча доста легенди, песни, създадени от народа по повод на разпознаванията, които са се случвали по онова време.

В селото, за което стана дума в началото, пристигнали двама лични еничари... Не били какви да е, а с множество аскери, прислуга, носачи, коняри... Въобще - голяма кавалкада, музиканти - зурни,тъпани. Едва ли селяните били виждали такова сборище на носии, оръжие и ориенталски музики... Развявал пролетният вятър белите коприни от пречупения връх на шапките - символ на белия ръкав на вдигнатата благослов ръка на мюсюлманския светия Хаджъ Бекташ - духовен покровител на корпуса.

По всичко си личало, че двамата, дето яздят начело, добре знаят къде отиват. Особено по-възрастният на вид и по-пищно облечен еничар на белия ат, по чийто движения замира или се движи цялата колона. Начесто спира и на къси, задъхани пресекулки, говори нещо на яздещия редом по-млад другарин. Първите конници след тях се движат на достатъчно разстояние, за да не пречат на младия си яябашия и още повече на неговия високопоставен приятел с белия жребец, чиито слуги не са продумали нито дума откак са тръгнали на тоя поход.

- Няма да влизаме в селото! Искаме само няколко шилета да ни заколите, хляб за аскера и зоб за конете. Имали сте добра вода тука по-горе. Там ще нощуват хората ни, а ние - погледна към младия военачалник - ще кажем в коя къща ще останем за вечерта. С нас ще има само неколцина души от хората ни. Те до нас ще нощуват... А утре потегляме рано!

Излезналите пред село първенци се споглеждат учудени от бързите думи на преводача, заучени като че ли предварително. А още повече - от желанието на агите да нощуват в селото, далече от войниците си... Такова нещо не се е виждало и чувало досега!

Рекоха и стопаните да си останат и да са рахат, че нищо лошо няма да им се стори. Такава е волята на този, комуто всички от кортежа се кланят.

Ето го - върви напред и посочва самин къде ще отседнат на конак - Станювата - макар къщата да не е от най-хубавите. Инак - чиста, двукатна. Види се, разбира агата от стопанисване... Даже сваля шапката с бялата коприна пред прага и все така бързо казва нещо на яябашията, та и той стори същото и някак спънато влезе в тъмния трем на дома.

Тръгват си селските първенци, успокоени, че всичко ще мине мирно и кротко. Минават няколко разкрача и тогаз някой, дето разбира по турски, глухо продума:

Чух какво рече агата! Каза – тука има стъпало!

Не посмяват обаче да се върнат назад, въпреки преголямото любопитство.

Какво е било вечерта в тая къща не се знае... Видели са Станю да довежда в дома си щерка си Яница и малкия си син Иван, дето преди идването на турците били укрити нейде. На заранта аскерът заминава надолу към поречието на Марица. После се разчува, че баш-войводата турчин е дарил кесия алтъни за нов храм в селото. Заръчал да се почне градежа връз основите на стария параклис и да изпишат Станю и синове Димитър и Стоян за ктитори.

Б.Калинов.18.01.2010г.

Пловдив.