Легенда за земята
Юлското слънце немилостиво палеше тревата. Горещината танцуваше по морната земя. Душеше до премала малката група археолози. От време на време те вдигаха морни чела, с надеждата, че денят ще свърши... Но краят му не идваше... Само слънцето ги убиваше тогава... но те не спираха, заслепени от някаква нова обич... Обич към миналото, към историята, към България...
Все по-настървено обръщаха пласт след пласт в определения им от ръководителя квадрант. Със силно, трепетно очакване, прокарваха длани по разровената влажна пръст. Докосвайки се до нея, те забравяха безпощадния си палач - слънцето и отново, с полепнал по почти детските лица, прахоляк, превиваха гърбове, здраво вкопчили се в инструментите... инструменти, с които щяха да преоткрият необятните светове на едни отминали, но неразрушени от времето животи... Всяка намерена мъничка частичка от миналото на България озаряваше студентите... Те чувстваха тази, до преди чужда за тях, страна, толкова близка.
В недрата на земята, там, където никога не бяха подозирали, че се крият такива вълшебства, откриваха себе си. С упоение се радваха на онези мънички римски седефени стъкълца, керамичните фрагменти, дръжките от причудливи съдове, позеленелите от времето монети, човешките кости...
Сега те чуваха гласа на земята в непосредствена близост до душите си. Тя им шептеше тайни легенди на други съдби, други души, други традиции... Работата им не беше лека, не бе това, което всички мислят, че правят археолозите... Но не чувстваха никаква болка, усещаха се по-живи от всякога. Бяха сраснали сякаш с земята... Стъпваха по вълшебните пътеки на миналото, водещи я към някоя тракийска могила, я към римска баня или средновековна цитадела... Нямаше време да мислят за повърхностните приумици на делника - скъпите дрешки, колите, заведенията... Виждаха удивени как времето си е играло с всеки един живот, как е осмисляло стойностите... В очите им сега нямаше онзи фалш и лицемерен блясък на някаква социална обусловеност. Сега бяха равни по икономическа възможност, по социална принадлежност, по религиозност... България сега ги изравняваше...
Никой в този момент не се интересуваше от днешния, опустошен от хаоса, свят. Той може би щеше да е интересен след няколко века... Но какво имаше той? Какво можеше да завещае на поколенията? Нищо! Само фалшиви регалии на измислени царе...
Студентите се замисляха за обезличените стойности на живота си... те сега знаеха, че онези, истинските ценности, онези нравствени категории и порядки на живот нищо не е опорочило... Нищо, дори и времето!
За съжаление сега ги нямаше... Нямаше я онази самобитност на древните, онази чистота в отношението към любовта, живота и смъртта. Лека носталгия се вмъкваше на пръсти в сърцата им, носталгия за един еднакво весел, тъжен, странен за модерния човек живот... Усмихваха се пред порядките и разгулния живот на римляните... но свеждаха глави пред отношението на траките към човека от раждането до смъртта. Стопляше ги онази прмитивна привързаност към отсрещния човек... Душите им, упоени от аромата на земята, блестяха не при откриване на ценна находка... Златото в тия моменти нямаше стойност... Стойностни бяха преплетените съдби и животи, носещи посланието на миналото... Послание, което няма как да разберем, ако не се вгледаме в себе си и в България.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
