Юлското слънце немилостиво палеше тревата. Горещината танцуваше по морната земя. Душеше до премала малката група археолози. От време на време те вдигаха морни чела, с надеждата, че денят ще свърши... Но краят му не идваше... Само слънцето ги убиваше тогава... но те не спираха, заслепени от някаква нова обич... Обич към миналото, към историята, към България...
Все по-настървено обръщаха пласт след пласт в определения им от ръководителя квадрант. Със силно, трепетно очакване, прокарваха длани по разровената влажна пръст. Докосвайки се до нея, те забравяха безпощадния си палач - слънцето и отново, с полепнал по почти детските лица, прахоляк, превиваха гърбове, здраво вкопчили се в инструментите... инструменти, с които щяха да преоткрият необятните светове на едни отминали, но неразрушени от времето животи... Всяка намерена мъничка частичка от миналото на България озаряваше студентите... Те чувстваха тази, до преди чужда за тях, страна, толкова близка.
В недрата на земята, там, където нико ...