Месец по-късно нищо не се бе променило между тях; единствено привързаността и обичта им един към друг растеше. Цяла сутрин Бьорн и Ингрид се бяха любили сред гората на мократа от нощния дъжд трева. Все път младежът си мислеше, че не би могло да бъде по-хубаво и всеки път оставаше приятно изненадан. Ала този път имаше нещо особено в Ингрид; едва ли бе възможно, но му се струваше по-красива, по-нежна и гальовна. Когато и двамата бяха твърде уморени да продължат, той нежно прокара пръст по гърдите, корема и бедрата ù и се спря в средата. Обичаше да си играе с деликатната гънка между краката ù; Ингрид го беше научила как я докосва там с ръка и той я погали игриво. Пръстът му се завъртя плавно на входа и той леко проникна в нея. Това накара Ингрид да замижи от удоволствие и да му се усмихне. Когато усети, че през тялото ù премина така добре позната му тръпна, Бьорн се отдръпна и легна спокойно до нея. Инстинктивно огледа пръстите си: още имаше следи от семето му по тях. Това го накара да се усмихне широко.

Усети, че и Ингрид го наблюдава съсредоточено. Той вдигна рунтавите си вежди във въпрос.

"Бьорн," каза му тя тихо. "От два месеца нося живот под сърцето си."

Бьорн зина от изненада и онемя за миг.

"Твоят син расте в мен," продължи Ингрид. "Не бях сигурна, но вече съм. Само на Хедвиг доверих подозренията си, но и двете се уверихме, че е истина."

Хедвиг бе жената на ковача и акушерката в селото. Значи щеше да има дете, след месеци, негово и на Ингрид. Бьорн помисли, че сърцето му може да изскочи от гърдите му от щастие; нима имаше по-велико щастие в живота на един човек от това да има син от жената, която обича? Нима имаше по-голямо богатство на света  от децата?

Щеше да бъде негово и на Ингрид, създадено от моментите когато бяха така близки. Нима не беше чудо това, да възникне живот от любовта между мъж и жена? Преди бяха само той, ловеца Бьорн и девицата Ингрид. Скоро щяха да бъдат семейство. Детето щеше да ги споява, а с времето сигурно щяха да дойдат и още, щяха да имат още много деца и много да се обичат.

"Гълъбице мое," промълви той, а в жилите му бушуваше страст непозната му дотогава. Не знаеше какво друго да каже в момента; устните му обходиха гърдите ù и се спряха на корема ù. Бьорн го покри с целувки докато Ингрид не заплака от вълнение.

Щеше да има син и на света не съществуваше нищо по-хубаво.

Четири седмици по-късно Бьорн се подготвяше да става баща. Той и Ингрид бяха решили, че поне до началото на зимата бе добре тя остане при ковача, тъй като сега Бьорн имаше много работа по приспособяването на колибата към семеен живот. По-късно щяха да решат как да постъпят когато бременността ù напреднеше и дойдеше време да роди детето.

Бьорн бе сляп от щастие. Той не пропускаше възможност да ù подари нещо, да я зарадва, често целуваше корема ù, въпреки че бременността още не ù личеше. Мечтаеше си за деня, когато щяха се оженят наистина. Не бяха решили още кога, ала Ингрид вече си бе приготвила една много красива риза за случая и я бе поверила на Бьорн да ù я пази до тогава. Щеше да бъде чудесно и цялото село щеше да се весели и да пие с него.

Потънал в подобни блажени мисли Бьорн седна на тревата под едно дърво и кръстоса крака под себе си. Бе събрал цветя от всички кътчета на гората и имаше бели, жълти, оранжеви, червени, лилави, розови, дори сини минзухари. Щеше да й направи венец от всички тях: Ингрид го беше научила как да преплита цветчетата здраво и умело. Толкова красив щеше да стане; ала никога няма да можеше да надмине нея по красота. Бьорн се усмихна сам на себе си.

Единствено боровинките му оставаха сега. Ингрид му бе казала, че според Хедвиг бременните често изпитват непреодолимо желание да хапнат нещо определено; на нея самата постоянно ù се ядяха боровинки и на Бьорн се падаше честта и радостното задължение да ù ги доставя.

Той бе открил, че най-сладките и сочни боровинка растяха между реката и пътеката, по която Ингрид идваше към колибата. Бьорн се насочи натам с венеца на собствената си глава; приличаше на мечка закичена с малка коронка, но той нехаеше. Прекоси полянката и тръгна по сянката: там растяха най-хубавите плодове. Танакаше си нещо весело под носа и си мислеше колко щеше да се зарадва Ингрид на подаръка му.

Само обостреният слух на ловец можеше да долови слабото шумолене в другия край на полянката. Беше необичайно и Бьорн се сепна. Ослуша се. То не спираше. Какво ли можеше да бъде?

Младежът мигом остави боровинките настрани и се прокрадна към това, което шумеше. По негова преценка сигурно бе човек, един или двама. Когато стигна до храсталака съвсем внимателно отмести клоните, застана на пръсти и промуши глава.

Това, което видя, го вкамени на място.

Под близкото дърво се намираха Хадриан и Ингрид. Тя спокойно лежеше по гръб, а полите ù бяха вдигнати до врата; беше чисто гола от кръста надолу. Ала това не бе най-лошото. Хадриан беше отгоре ù и я обладаваше с бързи коси движения. Бьорн чуваше звуците, които другият издаваше в насладата си. Ингрид бе обърнала глава към него и ловецът можеше да види затворените ù от блаженството очи.

Бьорн ги погледа още няколко мига, очите му приковани в омразната гледка, преди да се измъкне оттам и да се оттегли. Как и защо стигна до колибата сам не знаеше; сякаш бе в транс. Не можеше да проумее, не можеше да разбере току-що видяното. Ингрид, тази, която му се бе заклела във вярност и държеше мечешкото му сърце в нежните си ръце, му слагаше рога. Ала не само това! Правеше го тайно, зад гърба му, и сигурно се надсмиваше над глупостта му. Ингрид бе всичко за него: любима, сестра, приятелка, довереница, майка и съветница; той нямаше нищо по-ценно от нея. Боготвореше я, целия си живот откак я срещна, бе изградил единствено на самото нейно съществуване.

Ако още в началото му беше казала, че позволява и на други да я ухажват, Бьорн сигурно щеше да заскимти като ударено пале и може би щеше да се отдръпне, ала сега тя му беше казала, че ще бъде негова жена и ловецът очакваше да е така. Колко бе сляп, колко бе глупав, че така леко бе повярвал на една фуста с красиво лице! Самият Хадриан бе казал, че няма младеж в селото, който да не я желае. А тя се бе възползвала от дискретността, в която пазеха връзката си, за да позволява на други да я обладават. С него сутринта до обяд, помисли си Бьорн, а вечерта? С кого ли прекарваше вечерите си? Дали беше само Хадриан, или ги сменяше според настроенията си?  "Аз съм свободен дух," бе му каза Ингрид веднъж. "Никой не може да ми сложи окови, това е в кръвта ми," бе добавила. Ето какво значеше свободата!

Бьорн изрева високо и удари земята с тежкия си пестик. Той потъна до лакът в меката почва от силния удар. Бьорн засипа нови и нови удари докато плътта му не се разрани, а земята зееше като разорана. Болката му не знаеше граници. Целият му живот се бе срутил в един-единствен миг. Сълзи рукнаха по страните му. Чувстваше се предаден, поруган и подигран. Жена му му слагаше рога с най-добрия му приятел. Хадриан, който Бьорн зачиташе като собствен брат, не се бе поколебал да му отнеме едничката, единствената радост в живота. Защо посягаше той на чуждо? Защо трябваше да слага ръка на това, що принадлежи другиму?

Бьорн плачеше и сълзите му се стичаха на вади и капеха по дрехите му. Как с един бърз удар той бе загубил абсолютно всичко, на което държеше в живота си… на предния ден имаше жена и дете, които обичаше повече от самия себе си, а сега? Нищо. Тежък вопъл се откъсна от гърдите му с озарението, което прониза съзнанието му. Ингрид му бе казала, че детето, което носеше под сърцето си, бе негово. Но също така тогава тя твърдеше, че е само негова и на никой друг. Подла кучка! Бьорн се задъха. Не синът му растеше там, а копеле! Дали беше на Хадриан? Или на някой друг от селото?

Друго можеше да ù прости, но не и това. Беше му изневерила, беше го поругала и за малко Бьорн да повярва на всичките ù лъжи и да отгледа детето ù като свое собствено без никакви резерви. Не само гордостта му бе наранена: бяха го взели за глупак с Хадриан, бяха му причинили най-тежката рана на света, по-тежка, отколкото можеше да нанесе едно копие.

Щяха да си платят за предателството, и двамата щяха да си платят. Бьорн се казваше той и не само външността му бе мечешка, а и душата. Доволна и сита мечката бе кротка; ала щом я раняха, се разяряваше и нямаше по-страшно от лапите ù. За един следобед от обичливо нежно мече се бе превърнал в мечка стръвница, която ламтеше за кръв.

Ингрид и Хадриан щяха да платят за предателството с кръв. Както него не бяха пощадили, така и Бьорн нямаше да ги пощади за накърнената чест и достойнство.

Ингрид му бе плюла в лицето и щеше да умре.

Щеше да му е така трудно да погледне в лицето на жената, която въпреки изневярата си той обичаше. "Ще имаш ли куража, ловецо?" бе го питала тя преди толкова много време, сякаш преди вечност. Щеше ли Бьорн да има смелостта, да преодолее сам себе си, за да възмезди за отнетата му чест? Как щеше да я погледне, да види усмивката ù и да я посече? Беше ли достатъчно силен.

Не беше и Бьорн го знаеше. Той отлично съзнаваше, че ако ù даде възможност да му се покаже, сърцето му щеше да омекне от любов към нея и щеше да ù прости непростимото. А не биваше така. Трябваше да го стори, трябваше да я убие, но не биваше да я вижда преди всичко да е свършило. Нямаше друг избор.

Светът беше черен пред очите му; изведнъж го обзе някакво странно, ледено спокойствие и убийствена решителност. Той взе венчето, което бе изплел за нея и започна да го мушка с копието си докато от него не стана разноцветна безформена пихтия. Така щеше да постъпи и с нея. Щеше да я унищожи както заслужаваше. С хладна прецизност умът на заслепения от болка ловец обмисляше как да отнеме живота на единствената жена, която бе обичал в живота си.

Щеше да застане зад вратата и когато тя влезеше, щеше да я промуши с копието си и тя щеше да падне мъртва, а той щеше да бъде отмъстен. Нищо нямаше да го спре, мислеше си той. Ала тя? Защо се бавеше така? Обикновено идваше много по-рано. Да не би съдбата да се намеси и да го възпре? Не, Бьорн нямаше да позволи. Щеше да го направи.

Навън заваля проливен дъжд, ама ловецът стоеше притаен зад вратата и чакаше. Тътени от гръмотевиците разтърсиха гората; навън се разрази буря. Търпение. Така бе научен ловецът, само с търпение се ловеше дивеча. А бурята вилнееше навън.

Той чу стъпки. Бяха бавни и провлачени, ала достатъчно леко. Беше Ингрид и Бьорн го знаеше. Ръката му стисна копието, докато кокалчетата му побеляха, а сърцето му биеше до пръсване. Готовност и решителност го изпълваха. Тя само трябваше да отвори…

Ингрид натисна вратата и стройната ù фигура се подаде на прага. Беше със същата бяла риза, с която я видя при Хадриан. Това реши съдбата ù. С боен крясък Бьорн се нахвърли върху любимата си с копието си и прониза корема ù, там, където растеше детето ù.

Ингрид изпищя. Огромно алено петно се появи в центъра ù. Тя се строполи на земята в болката си, а кръвта изтичаше от нея заедно с живота ù. Бьорн я гледаше втрещен и ужасен от самия себе си: как бе намерил сили да го направи? Очите на Ингрид се впиха  него и безмълвно го питаха "какво стори, какво стори…". Болката в тях го прониза по-дълбоко, отколкото изневярата.  Любимата му умираше в страшни мъки: за добрите моменти, които имаха заедно, поне бърза смърт можеше да ù подари. Сълзи се стичаха по бузите му, както и по нейните, когато той хвана копието отново и с него прониза сърцето ù.

"Обичам те," прошепна Ингрид с последни сили и кръв се показа на устните ù. Пламъкът в очите ù изстина и тя умря.

Копието падна ненужно на земята с едно глухо 'туп'; Бьорн се свлече на колене до мъртвата си любима и се взря в лицето ù. Всичко бе свършено. Тя бе мъртва и нищо не можеше да я върне. Крясък се изтръгна от гърдите на Бьорн и той се сля с гръмотевицата отвън.

Когато най-сетне дойде на себе си, той взе изстиващата ù ръка в своята и притихна. Тя беше цялата кървава; на света нямаше нищо по-червено от прясна кръв върху бялата риза на млада жена. Лицето ù бе странно спокойно, а Бьорн все още чуваше думите ù да отекват в съзнанието му: "обичам те". Защо това го жегна толкова дълбоко? Защо ли се трогваше така от думите на тази, която му бе изневерила. Косите и дрехите ù бяха мокри от дъжда, а лицето ù - от сълзите. Защо му напомни за първия път, когато се бяха любили край реката?

Ала не. С това бе свършено. Ингрид я нямаше, нямаше и син повече. Те бяха били една илюзия през цялото това време. Предателството ù бе наказано. И все пак, делото на Бьорн не беше завършено. Не само Ингрид бе плюла на честта му - а защо, защо бе все така красива дори и с булото на смъртта? - но и приятелят му, поне за такъв го смяташе преди Бьорн. Хадриан щеше и той да си плати; само тогава щеше да е пълно възмездието.

Ловецът отнесе мъртвата жена до леглото от кожи, което до вчера бяха използвали за любовно поле. Почти с нежност той я постави сред тях, покри я и я остави там: по-късно щеше да се занимае с останалото. Сега щеше да се заеме с Хадриан. Очакваше го битка. Бьорн взе меча и копието си и излезе.