(Продължение от http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=195048 )

Знаеше, че ще намери Хадриан край реката близо до селото. Той имаше обичай да лови риба там след дъжд. Бьорн открои едрата фигура на приятеля си от детинство от разстояние и с безшумни стъпки си приближи към него.

Хадриан беше мъж, не като Ингрид. Бьорн бе човек на честта и щеше да му позволи да падне в бой както подобава, или сам да загине. Двубоят бе най-добрият начин да се разреши един спор между двама мъже. Не, нямаше чест в това да забие копието в гърба му. Щеше да го убие, но първо щеше да го победи.

Бьорн нямаше време за приказки; с бърза стъпка той се запъти към младежа концентриран над водата. Без много да му мисли, ловецът блъсна рамото на бившия си  приятел. Хадриан се обърна стреснат, за да види червеното от сляпа ярост лице на Бьорн.

"Какво ти става?" извика той и отскочи настрани. Бьорн го грабна за рамото и го дръпна към себе си все едно, че скубеше корен. "Бьорн, това съм аз, Хадриан, приятелят ти!"

Бьорн не щеше и да знае. "Ти ме опозори, пале долно!" кресна той и хвърли меча си към него. Хадриан и без друго предпочиташе това оръжие. "Вземи го и се защитавай като мъж!"

Хандриан го погледна объркан за секунда, ала свирепостта на ловеца и насоченото копие го убедиха, че това не е шега и че е по-разумно да послуша съвета. Младежът грабна меча и зае отбранителна позиция. Очите на Бьорн горяха с омраза. Той нападна дръзко с върха на копието, ала Хадриан ловко отбягна.

"Бьорн, какво ти става? Защо искаш да ме убиеш?!"

"ТИ!" втурна се напред Бьорн като полудял. "Ти ми се подигра, поруга се с честта ми, плю на приятелството ни!"

Хадриан, който бе физически не по-малко силен от Бьорн, едва отбиваше ударите му. Нападението на ловеца бе като порой - не спираше, а ставаше все по-силно. Копието издрънча в меча и за малко да го счупи.

"Не разбирам за какво говориш!" изпъшка Хадриан, изпотен не на шега от атаката на бившия си другар. "Нищо не съм ти сторил!"

"Ти съблазни жена ми! Слагал си ми рога зад гърба ми!!! А ме наричаш приятел. Умри, предателско пале!"

Хадриан замръзна за миг. Това за малко да му коства живота, защото Бьорн успя да избие меча от ръката му. Ала в този миг преструвките паднаха. Хадриан присви очи, а лицето му придоби ехидно изражение.

"Ингрииииид. Трябваше да се досетя." Хадриан отскочи, за да избегне смъртоносния връх. "Оооо… значи затова не я намерих мома." Бьорн нападна отново с боен вик. Това чакаше Хадриан; той го издебна когато се завъртя и двамата се сбиха за копието. Приятелите от детинство сега напрягаха мищници, стиснали същото оръжие.

"Измет!" изсъска Бьорн.

"Тя ми принадлежеше по право!" кресна Хадриан. "Беше моя по право! Моя! Моя!"

"Ти ми отне най-свидното и двамата слагахте рога зад гърба ми! Сега и тя, и копелето ти са в ада, а ти ще ги последваш!" с това Бьорн с последни сили дръпна копието от ръцете на Хадриан; то не издържа и се счупи. Сега и двамата бяха с голи ръце и се сборичкаха, скопчени на земята.

"Твоя жена ли е била?" каза Хадриан някак тъпо. "Бременна? Мъртва?"

"Долно предателско пале…" Ръцете на Бьорн, силни и тежки като същински мечи лапи се бяха стегнали около гърлото на противника му. Ловецът надвиваше. Очите на Хадриан леко се изцъклиха. "Кога се събирахте, кога се усамотявахте в гората? След като тя свършеше с мен?"

Лицето на Хадриан посиняваше. Изражението му придоби смесица от нечовешка злоба и ужас. С последни сили, вече загубил битката, той се напрегна, за да може Бьорн да го чуе добре. Очите му се втренчиха в тези на Бьорн.

"Тя ти беше вярна, глупако" едва процеди той. "Аз я насилих, щом тя припадна. Ти уби невинната си жена и детето си."

"НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!" извика Бьорн, а ужасът от наученото му даде свръхчовешка мощ; той стисна гръкляна на Хадриан толкова силно, че прекърши гръбнака му и го уби.

Хадриан падна мъртъв настрани. Празните му изцъклени очи все още гледаха Бьорн с презрение и злост.

Ловецът падна на колене и зарови пръсти в почвата, а гърдите му се разтърсваха от ридания.

"Нее….. о, богове, какво сторих, какво сторих!!"

Умът му беше празен и безчувствен. За един ден той бе загубил най-ценното, което бе имал и то го бе разрушил съвсем сам. До вчера имаше най-хубавата жена, най-добрата, най-нежната, имаше и син, който щеше да се роди пролетта, имаше дом, имаше уют и какво да радва душата му. Сега нямаше нищо. Неговата гълъбичка, цветенцето му бе брутално насилена от приятеля му; а вместо Бьорн да я подрепи, да излекува раната й с любовта си, той бе отнел живота й в дивата си ревност.

До сутринта той бе най-богатият мъж на земята; сега бе никой, едно нищожество. Единственото, което му оставаше, бе споменът за усмивката й, за гласа й, за нежната бяла кожа. Те си бяха отишли безвъзвратно. Вината щеше да остане завинаги.

Ала той все пак трябваше да свърши още нещо. Той искаше да се махне още сега, да замине, да загине, ала имаше дълг към Ингрид. С натежало от нечовешка болка сърце, той се затътри към колибата, която някога бе негов дом, а сега бе гробище.

Пътят му се стори безкраен и все пак не достатъчно дълъг. С безчувствена ръка Бьорн бутна вратата и влезе. Огледа се. Ингрид, убитата Ингрид, все още лежеше, където я бе оставил, все така красива и нежна. Кръвта бе обагрила ризата й, ала лицето й не се бе променило изобщо от деня, когато я зърна край реката. Бьорн сведе очи и тихо се запъти към нея сякаш беше спяща девойка, която можеше да събуди със стъпките си. Седна до нея и взе студената й ръка в своята. Беше така деликатна. Погали все още мокрите й коси и й се усмихна.

За миг забрави всичко. Ингрид сякаш бе само заспала, все още носеше сина му в утробата си и скоро щеше да се събуди, да го целуне и да му се усмихне. Ала тя не се събуждаше… само лежеше спокойно и нищо вече нямаше да може да я нарани. Неговото красиво цвете… той можеше да е най-ревностният защитник в най-тежкия момент от живота й. Вместо това стана неин убиец.

Ингрид бе едничкото хубаво нещо, което боговете му бяха изпратили и той го бе унищожил. Никога нямаше да си го прости. Нямаше нещо на света, което можеше да изкупи вината от стореното зло, от ужасната грешка.

Идеше му да се хвърли в краката й, да й каже колко я обича, колко ужасно съжалява за жестокостта и прибързаните си заключения, да предложи зрението си, кръвта си, само и само тя да се върне и да му прости. Но тя си оставаше студена и все тъй безжизнена.

А сърцето му беше пусто и прекършено.

"Обичам те," бе казала с последни сили, когато умираше. Обичаше го въпреки, че той й бе отнел живота, вместо да го изпълни с любов. Тези последни думи щеше да носи завинаги в сърцето си. Ингрид бе умряла като мъченица и той бе нейният мъчител, нейният и на детето им.

Какво бе сторил, какво бе сторил!!!!

Не му оставаше много. Духът на Ингрид вече бе при Фрея, в нейните владения, а на него му оставаше само свидната обвивка на жената, която бе обичал с цялото си сърце. Трябваше да й устрои погребение, което тя заслужаваше - поне това можеше да направи за нея. Първо излезе навън и набра цял сноп цветя; с тях украси леглото от кожи както правеше преди край реката. Ингрид никога повече нямаше да се къпе; ала той сплете косата й с малки цветчета, да бъде красива, и след като отми кръвта я облече в ризата, която му бе поверила за деня, в който наистина щяха да се оженят. Ала не за него я бе омъжил той, а за смъртта и това бе денят на нейната венчавка.

Пръстенът на майка му с ецнатите руни все още висеше около врата й. Той скръсти ръцете й на гърдите й върху него и я огледа. Ингрид. Това значеше "красива", а името й отиваше дори в смъртта й. Неговата жена.

Той целуна студеното й чело за последен път и й каза сбогом.

Последното, което видя от любимата си, бе нежното й тяло обсипано с пъстри цветя и спокойното й лице.

В сърцето му никога нямаше да има повече покой.

Бьорн излезе от колибата и погледна монумента на цялото богатство, което бе имал и бе загубил.

"Обичам те," прошепна той и запали колибата, която до вчера бе наричал свой дом.

Искаше му се да се хвърли в пламъците и да умре, ала знаеше, че подобно наказание е твърде леко за стореното престъпление.

Топлината от кладата галеше лицето му и изсушаваше сълзите му. Той й хвърли един последен поглед и си тръгна, за да не се върне никога повече.

А боговете гледаха и мълчаха.