Вода от дълбините - витамини от клоните
След известно изкачване достигнах до малко селце на върха на хълма. Постройките се падаха от лявата му страна. Нагоре към тях водеше черен път. След десетина двадесет метра по него достигнах до малка дървена едноетажна, нека я нарека, къща. Всъщност по-скоро играеше ролята на заслон. През отворената врата вътре се виждаше голяма маса по средата, около която имаше пейки. Приличаше на малка планинска хижа. Тя се явяваше сборен пункт на част от жителите на селото. Всичките бяха жилави старчета, които си общуваха преди да се появя аз. Не това основно привлече погледа ми. Все си мислех че съм се нагледал на нови за мен неща, но това което гледах сега, изуми сетивата ми.
Отвън, току до вратата също имаше пейка, на която седяха няколко от старчетата. А на няколко метра срещу постройката, съзрях кладенец, по-голям от който досега не бях виждал. Когато се приближих до него и погледнах надолу се оказа че е и много дълбок. Нормално, при положение че се намираше на върха на хълм. В диаметър достигаше около три метра та и малко повече. Кръгъл, иззидан с камъни, а водата блестеше някъде далеч, долу. По средата на окръжността се намираше съоръжението за изкарване на вода. Ведро вързано за въже, намотано около дървото и стъпило на две срещуположни точки от кръга. Прекрасен бунар.
Отново пуснах в действие езика на жестовете и не след дълго вече вкусих от скъпоценната
течност, дълбоко от недрата на това чудо. Пих директно от ведрото, което един от хората издърпа с въжето. Откога не бях пил вода, близо денонощие, от Севиля. И в тая жега движейки се непрекъснато с колелото. За човек изпаднал в моето положение, в момента всяка глътка, се равняваше на повече от всичкото злато на света.
Не знам как съм изглеждал в очите на тези преживели доста с годините възрастни хора, но никой не ме гледаше лошо или неодобрително. По-скоро бяха леко озадачени и изненадани. Някакъв млад странник, не говорещ езика им, с колело. Идващ незнайно откъде и отиващ нанякъде. Един от тях ми даде знак да го последвам. Заведе ме до сравнително голямо дърво и откъсна плод от него. Още едно от нещата които виждах за първи път. По- късно разбрах от родителите ми, докато им разказвах тази история, че най-вероятно това е било нар. Единственият плод, единствената храна въобще, която въпреки че не бях ял от много време, след като пробвах, отказах да ям. Изобщо не приличаше на нещо, което някога бях вкусвал.
Благодарих на човека, казах довиждане на всички и тръгнах надолу към шосето. Винаги се държах възпитано и разговарях непринудено с хората. И много рядко попадах на някой настроен недружелюбно. Знам че най-вероятно ще се повторя и дори потретя, но тук хората наистина бяха много топлосърдечни. Сега, слизайки по пътечката, зад гърба си оставях поредният незабравим спомен от това приключение. Този голям и красив кладенец, насред това малко селце. Селце на върха на мъничък хълм, заобиколен от равнина. Човек никога не знае къде, на какво ще попадне. Сигурно ако го бях търсил едва ли щях да го намеря. Но онзи отгоре когато реши нещо да се случи, то няма как да не стане. Така ми било писано. За късмет!
По рано на аутобана се бях отчаял защото никой не ми спираше. Унил, поради факта, че ще трябва да вървя пеша до Кадис и че това ще ми отнеме кой знае колко много време. Е, ами ако ми бяха спрели, щях ли да видя тази незабравима гледка на големия бунар? Нямаше как да знам, тогава в тъмнината и студа, какво ми предстоеше само часове по-късно. За сдобиването с ново колело и преминаването през една от най-интересните части на моето приключение. Дори се возих на поддържащата магистралата „кола „ така да се каже. Понякога в най-трудните моменти човек забравя за бъдещето което е пред него и че освен гадните изпитания, то може да му донесе и много хубави изживявания. И именно мисълта за тях, като малък огън може да прокуди студът. И тази мисъл може да те избави от отчаянието. Само трябва да се досетиш, за тях! Нима част от живота не е и точно това? Да натрупаш хубави преживявания. Да изживееш хубави мигове и да се насладиш на тях и след това те да останат завинаги в паметта ти. Така направих и аз, но признавам – тласнат от съдбата. Защото често избираме прекият и по-лесният път, забравяйки че повечето от чудните и красиви неща, не са на него!
Излязъл отново на пътя се метнах на колелото и поех надолу по наклона. От тук, от тази гледна
точка, в дясно хълма изглеждаше пуст, необитаем, незастроен. Но след като направих широк десен завой спускайки се, постепенно се откроиха доста къщички с хубави градини около тях. Явно повечето се бяха заселили от към слънчевия склон на възвишението. Типичното Българско село. За съжаление такива бяха рядкост по пътищата по които бях минал досега.
След като се напих с вода, идваше ред да си набавя някой и друг витамин. Затова свих в дясно от шосето и по черен път се заизкачвах отново нагоре. Той свършваше в някаква тревиста поляна и избора ми на посоки се сведе до две. Тръгнах наляво, където след два три имота попаднах на двор с отворена порта. Поогледах и влязох. Имаше няколко едноетажни постройки една до друга, плюс кокошарник и една две бараки. Като че ли нямаше никой. Все пак за всеки случай почуках на вратата, а после и на един от прозорците. Почаках известно време и след като никой не се появи, започнах да оглеждам градината за плодове. Трябваше да съм сляп за да не ги забележа!
Срещу къщата имаше чешма с астма над нея. Намираше се близо до портата. При влизане се падаше в ляво. По пътеката между тях се отиваше право в градината. От там ми се усмихваха две огънати от плод кайсиеви дървета. Оранжево червени на места, големи и сочни късчета енергия. Това щеше да ми е първата храна от почти цяло денонощие. Въпреки краткото ми време прекарано в странстване, бях успял да еволюирам, доказателство за което представляваха найлоновите торбички по джобовете ми, предвидени точно за такива случаи. Извадих ги и започнах да ги пълня и пълня и пълня и пълня. Лесна работа при положение че дърветата не бяха много по-високи от мен и на където и да протегна ръка имаше плод. Напълних хубаво два плика около средата им, докато в същото време и си похапвах. Спомням си топлите слънчеви лъчи и зеленината на листата. След черешовата градина в която попаднах на втория ден, чак сега намирах нещо толкова
хубаво, което по усещане и урожай да се доближи до нея. Е, смело мога да заявя, че чакането определено си струваше.
След като прецених че съм откъснал достатъчно кайсии се върнах до къщата. Под астмата, която минаваше и над пътеката, пред прозореца на основната постройка имаше пейка. Оставих пликовете върху нея, свалих си кецовете и си измих краката на чешмата. След това охладих горната част на тялото и главата. Седнах до пълните торбички така, че да ме грее слънцето за да изсъхна. Голяма жега, нямаше как. Докато съхнех си хапвах от вкусните плодове и пийвах вода. Изведнъж се осъзнах че всъщност се намирам в чужд двор. Седнал на пейката вътре в него с пликове пълни с кайсии набрани от градината. Гол до кръста и бос. Единствената дреха останала по мен беше бяло сив камуфлаж с навити над колената крачоли. Татуировки, от които една силно набиваща се на очи – тази на гърдите. До мен на земята легнали колело, кецове и върху тях чорапи. “Любима гледка „ за всеки оставил, макар и за кратко, без надзор имота си. Най-вероятната ситуация в този случай, предвид отворената порта! Всеки момент можеше стопаните или стопанина да се върнат вкъщи и да ме сварят. А аз никак нямаше да изглеждам притеснен. От непрестанното скитане бях започнал да се чувствам навсякъде като у дома си. Тъй като нямах покрив над главата ми и спях на открито, постепенно започвах да възприемам като свой дом всичко наоколо. Това, ако не внимавах, можеше да ми изиграе лоша шега!
За щастие навреме се усетих че не съм си в нас, събрах си набързо партакешите и излязох от двора. Веднага след портата в дясно, току до телената мрежа, имаше дървена пейка на която седнах и се обух. Тъй като пликовете пълни с кайсии издаваха какво съм правил, реших че е време да тръгвам и се качих на колелото. Стигнах до мястото където бях избрал левия завой идвайки насам. Сега ми се падаше десен. Спуснах по черния път и стигнах до шосето. Молех се да не стане някоя лоша засечка със стопанина на имота и за щастие това не се случи. Отново дадох надясно и излязох на асфалта. Подкарах новия ми железен кон по него, балансирайки пликовете висящи от двете страни на кормилото ми.
© Явор Бачев Todos los derechos reservados