Оазис

          След като се развидели си намерих уютно местенце на една полянка, където след като похапнах няколко питки дори успях и да подремна малко. Напоследък не спях като хората. Сигурно ми се събираха 2-3 часа на денонощие, пък и хората си имаха хубави места за спане с покрив над главата и легло. Но аз сам си бях избрал тази съдба, а от постоянната превъзбуда липсата на сън не я усещах. Бях като опиянен от мисията, а може би и изцяло погълнат от нея. Постоянно сменящите се пейзажи и нови преживявания, непрекъснатото пътуване, правеха живота ми напоследък толкова интересен, че по няколко часа прекарани в дрямка тук и там ми бяха напълно достатъчни.

     Когато отново се качих на колелото вече се усещаха повечето градуси нагоре в температурата на околната среда. Живота на пътя бавно започваше да се съживява още преди да се оттегля на почивка. Сега вървеше към сутрешния си пик. В далечината се показваше поредния град. Отдавна чаках неговото появяване следейки пътните табели с имената на градовете и километрите до тях. Бавно се приближавах към град Касерес. Най-големият град до който бях стигал досега. Вече се различаваха мащабните жилищни сгради. Множество единични постройки преминаваха отстрани и леко ги оставях зад гърба си. Очите ми следяха всичко с голям интерес. Имах храна в джобовете, което ми даваше нужното спокойствие. Единственото нещо което търсех с нетърпение сега, беше градска обществена чешма, където да утоля жаждата си. Да се тъпчеш със сух хляб и в същото време да караш няколко километра колело не е лесна работа.

     В самото начало на града, на едно от първите кръстовища стояха две момичета. Приближих се до тях и си поисках огънче. Извадих си гордо една цигара от кутията с Боро. Чувствах се страшен гъзар. Едната от девойките ми даде огънче и си запалих цигарата. Благодарих възпитано и щастливо продължих. Езиковата бариера не е кой знае какъв проблем за дребните неща от живота.

     Вятърът ме отвя из непознати улици с високи блокове около тях. Позволих му умишлено да ме отведе до там, за да разгледам за нещо което би могло да ми е от полза. Освен съхнещи дрехи по просторите не виждах друго нищо интересно. Но дрехи си имах а просто от келешлък да се катеря по етажите нямаше смисъл. Евентуалното полезно „нещо“, заради което се мотаех из този жилищен комплекс или не го видях или просто го търсех на погрешното място. Затова се върнах на изходна позиция – пътя по който бях влязъл в града.

    Продължавайки по него навлизах все по-надълбоко в градската джунгла. Наблюдавайки с интерес се озъртах за чешма. Така стигнах до една чудесна градинка. Зелен оазис на фона на асфалтово-бетонния пейзаж. Палми и всякакви други тропически растения радваха очите ми. Тревните площи бяха добре декорирани с различни цветя, а наоколо гъмжеше от народ. Старци седяха и си говореха на пейките, майки бутаха количките с децата си, докато трети си разхождаха кучетата. Слънцето весело се изкачваше по небосклона и постепенно нажежаваше въздуха, изпълнен от песента на птиците.

     След поредната гадна и студена нощ, прекарана в разходка из самотните испански пътища, сега се бях озовал в оживено място изпълнено с врява, топлина и светлина. Карах сред тази красота, радостно обикаляйки градинката. Отбивах се от време на време до чешмичката за да се порадвам на шума от течащата вода. Течността, за която отделях по-голямата част от мислите си напоследък. Наситен с приятни емоции накрая си избрах една слънчева пейка където седнах да си почина. Седях и гледах как хората минават покрай мен. Един от редките мигове в които забравих за тежката си участ и за кратко се почувствах като „бял човек“.

     Приятната ми летаргия беше нарушена от добре изглеждаща жена на години малко по-голяма от мен, която си запали цигара. Идилията ми щеше да е завършена ако си запаля и аз. Станах и отидох право при нея. Поисках си огънче и отново тежко извадих кутията. Продължавах да се чувствам гъзар. Запалих си с кеф и в знак на благодарност и предложих от моите цигари. Тя от своя страна извади почти пълна кутия Вайсрой за да ми покаже че си има. Въпреки езиковата бариера се разбирахме добре. Аз все пак настоях и й дадох няколко от моите. Тя ги взе и ми се реваншира със същия жест но с двойно повече от нейните като ми каза нещо. Имах чувството че го направи защото моите били по-класни от нейните, всъщност точно това си помислих че ми казва. Мен това ме устройваше идеално. И без това като свършеше Борото трябваше да започна да си искам от хората. Късмета ми продължаваше да работи през деня, а от тази приятна случка ми стана още по-драго на душата.

     Разделихме се с усмивки и с пожелания за приятен ден. Аз се метнах на байка, минах за последно през чешмичката за да заредя резервоара и малко с нежелание напуснах прекрасната градинка. Но точно от другата страна на улицата, залепена за тази, имаше друга, по-малка, по-сенчеста и къде къде по-спокойна такава. Намираше се между няколко сгради, от които и от двете й страни я деляха малки улички. Те, спускащи се успоредно на нея, а и на тях самите, в стръмен наклон отиваха право към кръгово движение, от другата страна на което имаше училище. Големи дървета успешно се грижеха за прохладната сянка над седящите под тях хора. Сблъсках се с проблема с многото свободни пейки. Зачудих на коя точно да седна и обикалях в търсене на подходящата. Проблем, много подобен и често срещан при хора, изведнъж озовали се в почти празно превозно средство.

     Най-накрая, след като се настаних и реших че е време да си доям останалият от тази сутрин хляб, установих че той не е в мене. Много неприятна новина. Сигурно съм го забравил на предишната пейка на която бях седял. Върнах се да си го взема. С изненада открих че и там също го нямаше. Започвах да се обърквам, но тогава видях че група хора почистват градинката. Сигурно са намерили питките, помислили са ги за боклук и са ги хвърлили. Не си спомням много добре какво точно се случи тогава. Попитах ли някой от работниците, сам ли намерих хлебчетата хвърлени в кошчетата за боклук или имах още от тях скрити в някой джоб. Не съм сигурен. Помня че успях да хапна на спокойствие. След това се върнах до слънчевата градинка и пих вода като за последно. Обиколих я отново, после пак за последно се порадвах и на сенчестата градинка, спуснах се по една от уличките до кръговото, минах покрай училището и полека оставих сградите зад гърба си.