Където се срещат нощта с деня е студено. Усеща се утринен хлад. От страх от непознатото и неизпитвани досега чувства. С всяка минута, топлина облича въздуха. Влюбват се. Вдишват от първите лъчи и споделят най-съкровените мигове в слънчева прекръдка. И кой, ако не морето е този художник, който може да нахвърля набързо скица на любовта между двама.

Мъжът очаква да посрещне изгрева. Върви по плажа и спира едва, когато на хоризонта слънцето покаже своята усмивка. Наслаждава се на тишината. Откъснат от ежедневието, той дори си позволява да мечтае. Облак закрива за миг слънчевия диск. За толкова кратко, но достатъчно мъжът да забележи силуета на жена. Той се взира в далечината. Единственото, което знае до този момент е, че и тя обича да посреща изгрева. Облакът се скрива. Слънцето осветява лицата и на двамата. Светлината изчиства спомените им и на тяхно място кани мисълта един за друг. Забравено чувство на топлина облива душите им. Цял ден мислят един за друг без дори да се познават. На следващата сутрин те посрещат изгрева, като ги дели много по-малко разстояние. Чувството става все по-силно. И така, за няколко дни, то се е превърнало в привързаност. Морето е нарисувало скицата заедно с бриза. Показва я с прилива. А жената и мъжът вече посрещат изгрева заедно. Затоплят с краката си все още студения пясък, докато вървят по плажа. Жената се убожда на мида, опитва се да скрие болката си, но мъжът несъзнателно я хваща за ръката. Тя усеща опората на доскоро непознатия човек. Усмихва се, защото винаги е знаела, че все някога ще изпита това чувствто, от което да и бие сърцето в ритъма на щастието. Обръща се назад и вижда само с нейните очи онази жена, която сънуваше дори и наяве. Това беше Вярата. С радост в очите тя говореше тихо думи, които бяха ясни като небето:

- Любовта е загадка. С вкус на лято.

Разголена, потъваща в нечий сън.

Цветна, акварелно на платно излята

с надежда крехка политнала навън.

Тези думи, чути от вярата, бяха поели болката в крака на жената. Тя вървеше леко. Изненада се, че ръката и бе в дланта на мъжа и вървяха заедно, дори когато слънцето бе вече високо. То раздаваше щедро лъчите си, за да накара другите хора да се скрият на сянка, за да не пречат на зараждащата се любов. Страхът от нараняване и спомените от минали преживявания вече не спираха нито мъжа, нито жената. Те копнееха един за друг така, както пясъкът на плажа за морските вълни. Вълнуваха се и емоциите им се разбиваха в скалите на истинската обич, за да се върнат в сърцата им с по-голяма сила. Двамата се разхождаха вече не само сутрин. Те се радваха на деня и искаха да използват всеки миг пълноценно. И все пак, като мидена черупка, която порязваше краката, спомените и тъгата напомняха за себе си. Жената се вглеждаше в морето. Сякаш искаше да го пита, дали това чувство на обич щеше продължи за дълго време? Дали хората бяха прави, че няма вечни неща и всичко отминава? И когато тези тъжни мисли криеха като облак слънцето в нейния живот, жената бе докосната от дама, която бе спряла до нея. Дори се представи като Надеждата. Толкова позната като силует, но скрита далеч назад във времето. Тя спря и с думи, по-топли от пясъка каза:

-С лятото преражда се стара мечта.

Гореща, окъпва се в лирично море.

Ще се слее ли със залезна вълна

или ще литне към индигово небе?

Изрече тези думи и остави пръстен в сърцето на младата жена. Невидимо бижу, което да напомня за това, че никога не трябва човек да се отчайва, а да се радва на това, което има. И да знае, че доброто и любовта са неизменна част от човека и дори да ги няма сега, то все някога, някъде ще се появят. Чакат на най-неочакваните места. Жената спира да мисли за тъжните неща. Върви до мъжа, наслаждавайки се мига. Тя осъзнаваше, че когато не тъгува и не се връща назад, онова чувство на обич все повече се засилва и намира място дъбоко в сърцето. Показва доверие към любимия човек. Радва му се. И той отвръща със същото. До неотдавна и двамата са се страхували от залезите. Самотата ги бе накарала да не обичат нощите, които им се струваха дълги и тъжни. Но сега, поглеждайки всяка сутрин скицата нахвърляна от морето, те изпращаха слънцето прегърнати. И щом то се скриеше, в мига преди да стане тъмно, нежен глас говореше и на двамата, на жената, и на мъжа:

-Лятната зора разсънва нова поличба.

Вятърът въздъхва. Спира своя бяг.

Корабна сирена съдбовно кея прегръща.

Слънцето намигва: Влюбваш се пак!

Този глас бе на любовта. Тя не се приближаваше близо до тях. Появяваше се на хоризонта между залеза и нощта. Докосваше жената. Докосваше и мъжа. Допираше ръцете им. И си тръгваше. Но всъщност, тя влизаше в сърцата им. А влюбените я търсеха и намираха в очите на любимия човек. Заспиваха с благодарност към вярата.

С надеждата, че ще изживеят дните си в обич.

И с любовта си.

Щастливи, че това, което морето им е дало като скица се е превърнало в шедьовър.

В картина, която могат да видят само влюбените хора.

В един летен ескиз.

27.07.2020 г.

Автори:

Миглена Хаджипенчева

Явор Перфанов