25 sept 2024, 0:49

Лисиците на моите мисли 

  Prosa » Otros
155 4 6
6 мин за четене

 

            Жега… Вървя и сякаш плувам през маранята и с присвити очи наблюдавам стадото от лисици на мислите ми как се влачи унесено и почти праволинейно по силата на навика напред.

            Понякога са почти в индийска нишка, понякога разбъркани като нестройна орда, но винаги си спазват някаква тяхна си неписана йерархическа подредба.

            И сега най-отпред върви лисицата, която осъществява обгрижването на пациентите ми.

            Тя е силна, с блестяща керемиденочервена козина и само по крайчета на ушите ủ и на опашката е малко по-светла почти кехлибареножълта.

Кехлибареножълти са и очите ủ обсипани с дребни тъмнокафяви петънца, които в редките случаи на гняв сякаш се увеличават и потъмняват като въглени. Тя винаги крачи самоуверено, дръзко и като картечни откоси изстрелва задачите ми в дългосрочен или краткосрочен план :

„Да не забравиш да донесеш два флакона инсулин за г-жа Z в отделението. Да пуснеш вторичен лист и рецепта за г-н R. Да провериш в интернет наистина ли касата вече няма да плаща лекарството на N. Да запишеш час за невролог на А. Да занесеш забравената рецептурна книжка на г-н F в магазина, където работи дъщеря му...”

            Гледа ме в очите с нетърпящ възражение поглед и току поклаща опашка като махало на часовник, за да ми напомни, че времето е ограничено и сроковете трябва да се спазват...

 

            След нея, или почти до нея е лисицата, която мисловно картотекира нуждите на семейството ми. И тя е рижава от главата до опашката, но с една идея по-тъмна и без нюанси.

            А очите и... Трудно мога да определя какъв цвят са. Понякога са тъмни почти до теменужено, граничещо с черното и сякаш се канят да ме разкъсат с обвиняващия си поглед... Друг път са кафяво-жълти с присмехулни искрици в ъглите...

Понякога са седефенобели, блестящи и невиждащи... Силуетът на тази лисица е струнно - изпънат, а походката и е неспокойна и насечена. Понякога изведнъж се сурва сред групичката, разблъсква другите, захапва ги по краката и се опитва да обсеби цялото ми внимание:

„Трябва да купя на майка ми лекарствата, да ủ пусна молба за батерии за слуховия  апарат, да поръчам на дъщерята от AVОN козметичните продукти, да изгладя на мъжа си ризите... Да платя кабелната... Да посетя болната си леля...

Да купя хляб... и тоалетна хартия... Да сготвя нещо... Да звънна на сина отдавна не съм го чувала... В сряда трябва да съм бавачка на внука, да му купя някаква играчка за привличане на вниманието...”

Танцуващата рижа опашка като ветропоказател сочи най-спешната за момента посока и сякаш отсича невидимо дърво с категоричността на посланията си.

 

            На по-заден план се влачи „лисицата на гроздето” - така наричам онази, която управлява мислите, насочени към домашния уют... Тя е най-неугледна от всички.

Върви бавно, сякаш насила и имам чувството, че ако нещо я отвее в друга посока, липсата ủ няма да се усети... Дребничка е, с проскубана козина, добродушно – ленива до безхаберие... Цветът и е по-скоро кафявожълт, с неправилни географски петна, като кръпки и много прилича на котка в овча кожа...

Понякога примижва като върви и дори дреме в движение... Опашката ủ се влачи след нея отпуснато и мързеливо и сякаш рисува йероглифи по асфалта...

Гласът и е слаб и лаят на другите често го заглушава...

            Долавям откъслечни фрази: „Прането се е натрупало, вземи да го подредиш най-после... Асмите трябва да се напръскат, доматите са за връзване... И този изронен цимент покрай гаража откога си обещала да задвижиш нещата... Що не вземем да си направим локално парно? Да бе, да - да се караме кой да го пали после... Я по-добре да сложим два климатика и готово... Да, ама е скъпо... То евтино удобство няма в тоз′ живот... Всичко се плаща, дори и бездействието.”

Люлее се опашката, пише йероглифи, изсветлява постепенно и сякаш се стопява в маранята заедно с притежателката си като облак в ясен летен ден...

 

            Най-накрая и леко встрани се движи лисицата, която е загрижена за мен самата. Тя е грациозна, рядко издава звуци и сякаш държи да подчертае, че  случайно е попаднала при другите. Очите ủ са сиви с метален оттенък, козината и също е в сивата гама, понякога на слънцето има кротък медено- кафеникав оттенък, но това се случва рядко. Всъщност, повече ми прилича на вълк единак, толкова е стряскащо различна от другите с изгледа и с поведението си.

Както си върви, изведнъж изненадващо кривва настрани, прескача всичко по пътя си и се озовава на гроба на баща ми... Тогава извива шия и вие. Като вълчица по пълнолуние... И всички други лисици сякаш изчезват и като силуети, и като гласове от полезрението ми... После млъква, отръсква козината си, навежда глава и бавно се връща на мястото си накрая в редицата... последна и сама... Очите ủ са по-скоро тъжни, отколкото цветни... Походката и е безшумна, сякаш иска да не е там, а някъде другаде, където и да е... Понякога сякаш плува сред облаците.  И сянката ủ изчезва...

            И тогава чувам как ми предлага да издам нова книга, да участвам в конкурс, да си купя нещо ново, да отида на почивка... После пак млъква и отърква тишината на очите си в тишината на бъдещето, което е само мое... В началото тази тишина ме плашеше, но сега вече започнах да я разбирам и не задавам излишни въпроси. Отговорите им ще ме излъжат. Равновесието често се постига с лъжа... Лъжа себе си, че тази лисица, която е последна в редичката някой ден ще застане начело...

 „Глупости, нема такъв филм” - казва лисицата и ми смига – „Айде бегай да драснеш некой ред, докато не си забравила за какво става въпрос, че времето тече и гари и спирки не признава...”

Опашката ủ се клати като сива метла и замита следите от личното ми участие във вероятното  бъдеще на собствените ми мисли...

 

 

ххх

 

Преди 16 години  на днешния ден си отиде баща ми… Още ми липсва.

Беше първия ми читател когато напишех разказ, коментираше безпристрастно и с интерес. След няколко дни ми задаваше въпроса:

„′Кво стана с онова за бабичката? „ Т.е. интересуваше се дали съм го публикувала и какви са отзивите…

Този текст написах  около година след смъртта му и под нейното влияние. Не мислех да го публикувам. Но преди два дни го сънувах и той ме попита:

 „Какво стана с онези лисици?” Трябваше ми време да се освестя за какво става въпрос.

И така… За тебе тате…

  

© Дочка Василева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Благодаря ви ,че ме разбирате... Бъдете зрави, приятели!
  • Трудно намирам буквите, защото плача... Мир и покой на баща ти, Доче!🖤
    Той, милият, е знаел какви големи заложби имаш и ето, че дори и от оня свят се интересува от това, как си подредила лисиците в твоето съзнание, на коя си дала предимство, достатъчно ли се грижиш за всички и толерираш ли някоя от тях. Много мил, оригинален разказ за отговорността, която всеки определя по собствена мяра! Поздравявам те!💋
  • Голяма си, Доче, макар и дребничка на ръст! Пази ги тези твои лисичета!
  • Мъдър човек. Умният ще те посъветва, глупавият ще пита "защо ти е", простият ще се надсмее "и ти, ли, Бруте", а мъдрият знае кога да те подкрепи.
    Лисичките си ги имаме така или иначе.
  • Всеки спомен за отминалите хубави неща неочаквано идват:ту като сън,ту като желание да бъдат споделени.
    Поздравления за написаното лирично отклонение, което звучи твърде лично,но споделените чувства ни правят съпричастни.
    Защото всеки е тръгнал отнякъде, нали?
    Не може да върнем физически, но може да споделим в духовен аспект.
  • Разчуства ме това посвещение!
    Ще замълча.
Propuestas
: ??:??