– Здравей! – гласът му е плътен и нисък.
– Здравей! – сколасвам и дотук. Но и Мейс мълчи. Кажи нещо, че се запалих и умирам!
– Събудих ли те?
– Миех си зъбите, затова.
Малоумна ли съм? Отново мълчание, а в него нишката през телефоните се удебелява и ме стяга за гърлото.
– Значи те хванах, преди да си легнеш.
– Ъкъъ – цъкам в отрицание нечленоразделно. – Не ме хвана. Легнах си току-що.
– Не си дръж телефона близо до възглавницата, вредно е!
– Добре.
Леле, аз вярно съм малоумна.
– Не се съгласявай, след като няма да го направиш!
– Ще те изненадам и ще го направя, нищо, че прилича на наставление.
– Аха, а когато ми обещаеш да се разбереш с Джеръми, не ме изненадваш, като правиш точно обратното, така ли?
– Не съм ти обещавала. Казах, че запомних, а не, че ще го направя. И, Бога ми, опитах, не може да се говори с този човек. А ти успяваш някак, днес сте говорили поне два пъти, разбирате ли се?
Отново настава пауза. Защо той се занимава с мен изобщо?
– Искам да чуя твоята версия. С него говорих преди малко и имаш право, беше ужасен.
– Каква версия? Няма версия, мислеше си, че се е държал така заради алкохола. Сам, той тъп ли е? Настояваше да опитам все пак, можело да свикна с него. Като чух това, се изправих на нокти, изобщо не се е отказал. Не говорихме за филма, не стигнахме дотам. Той не знаеше за случката с Джеферсън и че ти ме отърва. И после превъртя. Това вече е грозно и не искам да го казвам.
– Елена, и на мен не ми го спести, така че знам. Сега, освен че ти му отказа, вече те ревнува от мен, какви ли не ми ги наговори. Но го разбирам донякъде, гадно му е.
– Той не е с всичкия си. Ако можеш, не му обръщай внимание, защото така се чувствам почти виновна, не исках да те забърквам в неприятности. Не стига, че тогава се намеси и можеше да пострадаш, ами и да те подозира напълно неоснователно, това е върхът. Ще мине време и ще се увери, че е глупак. Но всъщност не ми пука, нека си мисли каквото иска, какво ме засяга. Яд ме е само, че разваля приятелството ви заради някаква химера, родена от болното му въображение, и не е приятно аз да съм причината. Кажи му, че си съчинява, моля те, да миряса!
– Ти си му го казала, но влезе ли му такава мисъл, трудно ще излезе. Не се чувствай виновна, не си, проблемите сам си ги прави. Както каза, трябва да мине малко време и ще се успокои.
– Мога да реша въпроса много бързо, но това не е правилен мотив – казвам и се намествам.
– Какво правиш? – прави пауза и аз не отговарям в нея, защото не разбирам въпроса. – Имам предвид буквално, има някакви шумове.
– Аа, повдигнах си възглавниците, че да седна. И това се чува?
– Да, чувам те добре. Как смяташ да решиш въпроса?
– Не съм решила още, но мога просто да си тръгна. Няма човек, няма проблем. Ще се върна в България и решавам проблемите на всички.
– Спри навреме! Да не си посмяла! Ти чуваш ли ме добре сега? Не може да напишеш такова нещо и да избягаш, ще се бориш! Не си страхливка и го докажи! Ще позволиш на Хоган да те откаже ли? Няма да те слушам, това е… Обещай ми! – тонът му се сменя от яростен до мек накрая.
– Саммм… – казвам, а това не е име, не е дума, това е стон. Това е вик за помощ, но ще потъне във Вселената, миг на слабост. – Не ме карай да давам обещание, защото, ако тук ме задържа само то и нищо
друго, аз съм загубена. Трябва да има някаква причина човек да става всяка сутрин и да върши задълженията си, хубава причина. Ако няма, издува платната и я търси другаде. На всеки бряг слиза с нова надежда и сигурно така ще е до смъртта, макар в себе си да знае истината и да чака тя да се открие и за другите. Няма да обещая нищо, нямам надежда, тъжна съм и знам, че така ще е и в родината ми. Където и да отида, от себе си не мога да избягам. Там поне има хора, на които липсвам, а тук…
– Елена… моля те, не говори така!
– Защо се занимаваш с мен, Сам? Ти си г-н Мейс, имаш си достатъчно грижи. Не съм искала да стане така, да ти преча, а и на Хоган също. Той каза, че ще ми плати за сценария, ето, всичко е готово, забравете ме!
– Ти ще ни забравиш ли?
– Това няма да е възможно, вие направихте толкова много за мен. Той ми даде възможност да пиша, и с това промени всичко, а ти се погрижи така, сякаш имам значение, без да сте длъжни при това – от добрина, от човещина. Не се забравя това, ще благодаря за вас всеки ден, аз и сега го правя. Обаче не мога да ставам причина да се скарате с него.
– Ако е стигнало дотам, да се караме с Джеръми, ти си една хубава причина, но няма да стане така, ще видиш. Ще стане точно както трябва и мисля, че на теб не е нужно да обяснявам. Само имай воля да преминеш чиста, да отстоиш себе си, както направи и онази вечер! И… ти имаш значение.
– Ти не ми отговаряш на въпросите. Защо се обади, Сам, заради него ли, той ли те помоли? Ако е така, можеш да откажеш ролята на Сирано, не ти отива, не е в ничий интерес и знаеш как завършва. Ти си имаш свои пиеси, не, ти имаш свой живот, истински хора в него, не го усложнявай! По-простото е много повече от такива възли.
– Не ме е молил той. И ти отговорих на въпроса, не слушаш внимателно. След разговора ми с него си представих как си се почувствала и…
– И ти стана жал ли? Недей! Не се занимавай с мен! Няма ли някой друг, с когото…
– Не ме ядосвай! Стъпвам върху тънък лед и ще се пропука.
– Не разбирам какво искаш да кажеш, само това, че се опитваш да ме сплашиш. Но не става, защото не знам от какво да се страхувам. Какво, като се ядосаш?
– Леле, как ме предизвикваш! Добре, ще ти кажа какво, когато се ядосам. Сега заспивай, няма да те плаша преди сън!
– Как ме дразниш само! – на глас ли го казах? Идиотка! – Лека нощ!
– Вярно ли? – пита приповдигнато. – Лека нощ!
Но аз не искам да затворя, ужас! Сякаш чувам дишането му. Затварям, това е прекалено. Какво беше това? Какво правиш, Мейс? Само аз ли виждам нещо там, където го няма, защото го търся в думите му, в паузите, в тона. Боже! Тъпа съм, човекът си има любима.
И се започва всичко наново. Искам да мога да кажа на някого, а и това не бива. От мен ще остане само пепел накрая. Каквото остане – това, сега горя и не може нищо да ме загаси. Само той може. А нямаше да си създавам илюзии. Махайте се, очи, които ме връзвате в примка и стягате, които ме блъскате в стената и там ме приковавате разпната! Вървете в някой следващ живот!

Ден 4-ти (сряда)
Довършвам доклада за сценария на Чан, на която дадох обещание пред себе си, и започвам следващия. Всичко се повтаря без прилошаването. В края на работния ден Хоган се появява. О, не пак! На всичко отгоре носи цветя. Сега какво да го правя? Взимам ги, няма да правим циркове в офиса. Кларксън услужливо ме освобождава, без да съм го питала, и не стига това, ами шумно ми пожелава приятна вечер пред колегите и те започват да свиркат и ръкопляскат. Да, в тази държава, когато ти се радват, те освиркват. Джеръми е на върха на сладоледа. Иде ми да го шибна с нещо по-тежко. Тази вечер иска да ме заведе на вечеря, сега трябвало да съм гладна вече, не като вчера, когато изядох сандвича в 4 следобед. Той не знае, че оттогава не съм яла нищо. Когато слизаме в паркинга, му връщам цветята.
– Ето, не ги искам. Получи своите 5 минути слава, сега се върни в действителността!
– Какво са ти виновни цветята, поне с тях не бъди жестока, Елена!
– Съжалявам, колко пъти да го кажа? Ако ги приема, ако отида на вечеря с теб, ще си създадеш илюзии. Нямаш полза от тях, повярвай ми, после боли, а сега не е късно да проумееш.
– Елена, аз не искам да ми отговориш със същото, просто ми е приятно да съм с теб. Хайде, ела, нищо няма да ти стане, най-много мен да ме заболи, но така съм преценил. Искам да ти се извиня за вчера по някакъв начин. Какво ще правиш иначе, ще се прибереш в онази дупка и какво, ти нямаш дори телевизор. Да идем да хапнем, да поговорим и вечерта ще мине бързо. 
Той уцели болката ми, може би без да иска. Кимвам, не искам да се прибирам, за да се удавя в сълзи отново, ще получа възпаление на очите вече. Леле, колко е щастлив! Така ми е мъчно за него.
В ресторанта имаме запазена маса, а хората го разпознават. Това е неприятно, но него сякаш не го вълнува особено. Гледам го и си мисля – човек като човек, какво не му е наред, та не трепна нищо в мен? Има перфектни черти, добри очи, сладка усмивка, държи се мило, мирише хубаво, умен е (освен когато изглупява).
– Само ровиш в чинията, Елена, какво има?
– Нищо – отговарям. Само дето не си Сам, по-хубав си от него, но не си Сам.
И се сещам, че никой друг не е всъщност. А гений ли съм! Това ме обрича на самота, разбирам, но аз действително не искам никой друг, не би било честно и спрямо него, и спрямо мен.
– Извинявай за снощи! Как става така, че все се извинявам?
– Мен ли питаш? – повдигам вежди.
– Знам, наговорих ти толкова неща, а не заслужаваш. Сам каза същото като теб, аз му звъннах, не се стърпях.
– А, значи си проверил дали ни съвпадат историите, браво!
– По-скоро исках да си изкарам яда.
– Защо го замесваш в провалената си свалка, защо тормозиш хората, Хоган? Какво общо има той? С него или без аз не те искам, набий си го в главата, нямаш право да ревнуваш!
– Добре, разбрах, знаеш ли как ме одруса и той? Държах се неадекватно, ти уцели думата.
– И сега какво, всичко си продължава по старому? Ако се извиниш и на него и обещаеш да гледаш напред, но не в мен, всички ще подпишем договорите си и ще започнем подготовката.
– Нима ми казваш, че си решила да се включиш?
– Да. Ако забравиш за мен и оправиш отношенията си с Мейс, може да стане изведнъж много лесно. Трябва да платиш този данък, със скапания ти предишен сценарий започна всичко. Как мислиш, ще се справиш ли?
– Как да стане, като ще те виждам постоянно?
– Ами не знам, ти трябва да решиш.
Давам си сметка, че искам от него същото, което и от себе си, как ще се справя, нямам представа. А ако Сам вземе и гаджето си на снимките? Изгубвам звук и картина.
– Чу ли ме? – пита Хоган.
– Не, извинявай! Какво?
– Съгласих се, ще опитам. Предлагам да звъннем на Сам, може да е свършил за днес.
Кимвам, все ми е едно, да говори, щом иска, уморих се.
– Но държа да му се извиниш, дето го заподозря, че ме е претупал онази вечер.
Хоган се замисля за кратко, но сега е в настроение и набира с усмивка. Включил е високоговорител и се чува сигнал за свободно, после се включва гласова поща.
– Сам, звънни веднага щом можеш, с Елена имаме да ти кажем нещо. Усещаш, че съм доволен, нали? Хе-хе! Ако искаш да знаеш повече, знаеш… Хайде, до скоро!
Край, вече не мога да се отметна. За да не се самоубия с вилицата, започвам да му разказвам за финала, който искам да променя, а Мейс вече се съгласи. Джеръми схваща бързо. Дали мога да съм по-зле? Сигурно. Много важно, майната му на всичко! Мелодия. Така подскачам, че разливам водата си, знам, че е Сам.
– Бърз си, приятел – Хоган е весел и пак говори на високоговорител.
– Каква е новината? – пита Мейс.
Аз се опитвам да попия със салфетки течността от покривката.
– Добре, че е вода – казвам на себе си и не се сещам, че и той ме чува.
– Това Елена ли е?
– Да, с мен е. Остави това, скъпа, ще го почистят, не се притеснявай!
– Не ме наричай така! – крясвам, аз съм кълбовидна мълния в момента.
– Какво става? – Сам се изнервя.
– Вечеряме и Елена си бутна водата, защото се сепна от телефона. Нищо не е станало, но чуваш колко е нервна. Сам, току-що постигнах съгласието ѝ .
– Не останах с такова впечатление от думите ѝ .
– О, не, не за това, хе-хе! За това тя постигна своето, обещах ѝ да не я притеснявам повече. Но в замяна имаме нейното участие в продукцията.
– Звучи като твоя победа, Елена, нищо, че той се хвали. Поздравления за борбения дух!
– Да… – друго не ми идва наум, знам, че го казва нарочно.
– Е, това е истинска причина да ми се обадите. Радвам се, а и вие си говорите вече, чудесно!
– Тя току-що ми разказа за идеята си да промени финала, ти си знаел. Чудя се искам ли да знам как си научил – Хоган сигурно се опитва да се шегува, но не ми е смешно.
– Аз не искам да знаеш как научих, прекаляваш. – Мейс ме изненадва с този рязък отговор.
– Това е половината от сделката ни – казвам и гледам Джеръми настоятелно.
– Да, стигнахме и до това – подхваща с неохота той. – Тя е истински диктатор, ако знаеш как ме гледа, би убила тигър само с поглед. Другата половина бе да призная, че съм се държал гадно. Ето, казах го, Елена, нали това искаше?
– Не исках това, друго беше.
– Добре, ще се извиня. Съжалявам, Сам, че съм такъв задник и те заподозрях, че ти… Мда, кофти е да го изрека пред двама ви. Ааа, сега разбирам какво целиш тии, хитрушо! Като го кажа на глас и прозвучи толкова нелепо…
– Колкото е – продължавам. – Убеди ли се? Лесно е да се правиш на мъж, когато друг не те чува. Имай доблест, Хоган, тя не струва нищо, а повдига цената ти. 
Мейс се смее, а този срещу мен почервенява.
– Добре, права си, глупаво беше. Най-вече спрямо Сам, защото го замесих в личната си драма, а после го обвиних в нещо, което не би направил. Ти не знаеш, Елена, но той не би изневерил на Мишел, такъв си е.
– Ти си непоправим, нали? – иде ми да му изтръгна езика. – Нямаш право да ми казваш това, то касае само него, това са неговите лични отношения, лични, не е твоя работа. Нито за него, нито за когото и да било друг, това не се коментира. Ако искам да си тръгна сега с кого, с кого… то пък тук има само бабички, да кажем с бармана, не просто няма да ме спреш, ти нямаш право да ревнуваш. Не можеш дори да питаш защо и къде отивам с него. Дали да ми покаже изхода, или да ми продаде кучето си, или да ме изчука, няма значение. За теб е все едно, защото нямаш право да се интересуваш. И ако барманът няма куче или не може да го вдигне, това също не те интересува. Как да ти го набия в самовлюбената правоъгълна глава?
– Елена, това е много трудно, ти не разбираш. Защо да не ме интересува, като ти дойде с мен?
– Като каква? Какъв си ми? – викам. – Какви права имаш над мен? Нито съм ти жена, нито любовница, нито сестра. Е? И внимавай как ме наричаш, че ще ти е за последно! Остави Сам да си гледа неговия живот и не му казвай къде да ходи и какво би или не би направил! Сега разбра ли от кой век съм излязла? Извор съм била! Писна ми. Веднага преставаш или…
– Ти познаваш ли това чувство, то няма правила. Понеже не ревнуваш, не знаеш какво говориш.
– Преценяваш моите чувства?! Ревността не, но ти имаш правила и се владей!
– Елена, стига! – Мейс се намесва. – В заведение сте.
– Затова още не съм го ударила. Чуваш ли какъв е? Преструва се на хрисим, но в един момент си показва рогата. Как ще се работи с него, и без това нямам никакъв опит? Няма да се занимавам да сменям пелени. Ако мисли да прави това всеки ден…
– Аз съм тук, хей! – прекъсва ме Хоган.
– Когато пораснеш, ще участваш в разговорите на възрастните.
– Елена, успокой се! – Сам говори бавно. – Тъкмо казахте, че сте постигнали примирие.
– Да, добре, прекалих. Аз си тръгвам, не мога да го гледам повече. Приятна вечер, Сам! Хоган, ако ме последваш, присъствието на хора няма да ме спре да ти посегна – ставам.
– Елена! – това е Сам. – Позволи му да те закара!
– Ще си взема такси.
– Недей с такси! В събота направи същото. Послушай ме!
– Чакам те във фоайето – обръщам се към Джеръми, а той се пули вероятно защото го игнорирахме от разговора или пък защото Сам успя да ме счупи, и все пак останах, за да си ме закара до вкъщи.
Лежа си и се чудя що за истерия ме обзе в ресторанта. По пътя Хоган не посмя да гъкне. Той не е толкова глупав, просто е нахален. Усети, че разговорът между мен и Мейс има привкус. Ама как се ядосах и точно когато се появи името Мишел. Това ли е, дали заради това полудях? По-скоро да зачета правото на Сам да подрежда живота си, както иска. Мда, това е. Щом така горещо го защита вам, значи точно то ми пречи. Е, поне мога да вляза в положението на Хоган. Само че аз не съм отхвърлена все още, надявам се и никога да не бъда – Сам просто няма да научи, това си остава за мен. Рано е да си лягам, но нямам сили, приготвям си салфетките и гася. Така прозорецът е много интересен.

Ден 5-ти (четвъртък)
Този ден е същият като предишните, но без нито един от тези двамата, дето ми обърнаха живота. Може би това е депресия, иска ми се да умра. Наистина ми се иска, не просто като израз.

Ден 6-ти (петък)
Сутринта говоря с мама. Според нея изглеждам ужасно, но се измъквам с това, че съм сънена и недоспала. То е вярно, почти не спя.