Децата, когато са малки, харесват да бъдат навън, особено ако току-що са проходили. Чувстват свободата по своя си начин и събират знания за света около тях. Дори буйнала река изглежда като блато сравнена с любопитството им. Искат всичко да пипнат, немислещи за опасността, че могат да се наранят. Майките и бащите по един или друг начин осигуряват безгрижното израстване на своите мъничета. В ден като днешния беше безсмислено да си седим вкъщи. Взех нещата за площадката /фигурки за пясък, летящ пумпал и гумена топка с пъпки/ и с малкия излязохме навън. Камионът с въженцето също бе сред нещата. Но за него нямах грижа, малкият обичаше да си го дърпа и се радваше на шума, който издава. Странен камион, дрънчеше дори върху мека тревица. Една малка подвижна лудница... Пристигнахме първи на площадката, още нямаше други деца. Малкият, леко разочарован се качи сам на люлката "Вече съм голям" и вяло се полюшваше. След няколко минути нещата се промениха. Имаше вече много дечица. До мен се приближи една жена, детето ù се беше заиграло със сина ми, а тя явно бе нова в района и търсеше дружка за нейния син. Двамата вече сменяха трета игра, виждаше се, че им бе забавно заедно. Другото дете беше много палаво, не се задържаше на едно място за повече от няколко секунди. Майка му едва успяваше да го следи с поглед. Подвикваше го от време на време, но по нищо не личеше, че детето е разбрало какво е - "Не така"! Двамата калпазани не обръщаха никакво внимание на останалите деца в градинката, по техни думи - "Ние не си играем с кукленски неща"! Да, всички останали бяха момичета и с нищо не предизвикваха интереса на малките мъже. Имаше още едно момче, то още седеше в количката си, майка му го хранеше с някаква кашичка от бурканче. Какво пък толкова, има злояди деца, които трудно можеш да нахраниш, ако не е интересно около тях. Двамата малчугани не спираха да кръстосват и обикалят цялата градинка. Зад пейката, на която бяхме седнали с майката, имаше неголяма локва. При втората си обиколка палавникът успя да промени цялата атмосфера в градинката. Шумът, който вдигаха със сина ми, секна. Останалите майки и татковци бяха неволни и мълчаливи свидетели на тяхната игра. Момчето се бе спънало точно зад гърба ни или под носа, не зная кое е по-подходящо в момента да използвам, защото и двете бяха еднакво верни. Момчето се изправи, усмивката не слизаше от лицето му и още повече се зарадва, като видя, че вече локвата я няма. Дрехите му бяха попили всичко за секундата, докато се изправяше. Майката съвсем объркана, но без видим яд в гласа си я чух да казва: - "Ей, омръзна ми да пера, погледни на какво се направи, и си си скъсал гуменката, сега и гуменки ще трябва да купувам, бързо да се прибираме вкъщи, няма повече да излизаш"... Тези думи не ги чуха всички, но децата спряха игрите си, майките изказваха съжаление с погледите си... Тогава тази майка, която хранеше детето си, се приближи до тях и с много тих глас каза: - "Не се притеснявайте, ако искате ще ви дам и гуменки и дрешки, съвсем запазени са, пък и на сина ми вече са малки, аз от шест години чакам да проходи". Тези думи ги чуха всички.