Лошата къща (1-ва част)

ужаси

1

***

            Пиша ви от прекрасната и слънчева Черна гора. Живея тук от една година, а преди месец съпругата ми Андреа роди двете ни деца – близнаци, момче и момиче – на които се любуваме с нестихваща радост. Живеем в малка, но кокетна къща в Горичани, предградие на Подгорица, с широк двор и басейн, с няколко смокинови дръвчета. Работя в черногорските железници, а отскоро вече съм старши диспечер и се справям много добре, както с езика, така и с работата. Андреа е главен готвач в елитно заведение.

            В този разказ обаче не смятам да се хваля с хубавия ми живот, а искам да споделя кошмарът,  което ми се случи преди две години – тук, в тази страна, в този град - където бях командирован от България за два месеца. А причината да започна разказа точно днес е новината, която с Андреа разбрахме преди два дена по една от местните телевизии – а именно, че „Лошата къща” в Толоши е изгоряла до основи. Предполагалше се, че късо съединение е причината за този пожар и за щастие не е имало жертви, тъй като къщата е била необитаема.

            Новинат вместо да ни успокои, върна спомените и страховете ни. Надявахме се злото да си е отишло заедно с пожара, но също така се опасявахме, че този пожар може да го е освободил и то вече да се рее свободно. И двата варианта бяха еднакво възможни.

            През тази нощ не заспах и причината не бяха близнаците – те спаха непробудно почти цялото време. Мислите, които кипяха в мен, бяха страховити, демонични, ужасяващи. Андреа дремеше неспокойно, а на сутринта ми сподели, че е сънувала момента, в който аз, тя и братовчедка й Любица влязохме в мазето на къщата. Само че мазето сега е било ново и осветено, навярно както аз съм го видял през онази вечер на двехиляди и осемнадесета. Ала навсякъде по стените и дори по тавана е имало надписи „Bog je velik”. Тогава заявих, че къщата, макар и изгоряла, продължава да си играе с психиката ни.

            Днес сутринта й споделих, че довечера след работа ще напиша разказ за къщата. Разказът би върнал (поне отчасти) душевното ни равновесие и би изпратил тази история в някои по-затънтени кътчета на моята памет. Тя се съгласи с мен и ме увери, че ако разказът е сполучлив, ще опита да го преведе на черногорски. Моята съпруга бе най-големия ми критик, а покрай мен вече знаеше и български. Предпочетох да опиша преживяванията ни в разказ, тъй като статии, коментари и клипове за мястото можеха да се намерят навсякъде в Интернет. А и художествената литература, представена по подходящ начин, по-лесно си пробива път в сърцата и душите на хората. 

***

            В началото на две хиляди и осемнадесета година получих запитване от ръководството дали желая да ме командироват за два месеца в Подгорица, Черна гора, където внедрявали диспечерската програма РОВР. От там искали двама влакови и двама старши диспечери, а фактът, че горе-долу разбирам сръбски език, ме правело фаворит в избора им. Освен заплатата ми, ще получавам и командировъчни по тридесет евро на седмица и ще ми дадат двумесечна карта за пътуване в техните влакове. Аз, естествено, се съгласих с охота. Отдавна исках да посетя тази страна, а и за два месеца можех да обиколя много. И щях да се отърва за известно време от мислите за бившата ми приятелка.

            Тръгнахме на двадесет и девети май със служебна кола, а на тридесети сутринта пристигнахме в Подгорица. Градът ни посрещна с уникална чистота на улиците и много бързащи за работа хора. Шофьорът спря пред железопътното управление в близост до Централната гара, където чакаха мъж и жена, представители на отдел „движение“. Те ни вкараха вътре, запознаха ни набързо с колегите и с работния ни график, след което ни поведоха към един от близките железничарски блокове.

            - За съжаление един от двата апартамента е протекъл заради счупен покрив – уведоми ни жената на език, смесен между черногорски и български. Ние кимнахме и тя продължи:

            - В апартамента могат да бъдат настанени до трима души, но четвъртият трябва да живее в къща в един от кварталите, поне временно, докато бъде ремонтиран другият апартамент.

            Жилището беше просторно, с три големи стаи с по три легла, както и кухня. Останалите трима бяха от пловдивското ЖП управление и ме попитаха дали искам аз да живея в къщата. Отговорих им, че няма никакъв проблем, след което мъжът отново ме поведе служебната кола.

            Къщата се намираше в краен квартал, който се казваше Толоши. Беше сива, на един етаж и с буренясал двор – доста по-неподдържана от околните.

            - Наистина съжаляваме, че така се получи и се надяваме апартаментът съвсем скоро да се ремонтира. Преди няколко дена имаше буря и част от покрива беше повреден, а той е на последият етаж – каза мъжът след като ми даде двата ключа, единия за дворната врата, а другия за входната. - Един от колегите живее наблизо и може да идвате заедно на работа.

            - Не се притеснявайте. Къщата е на много хубаво място, а аз обичам спокойните квартали – рекох с усмивка аз.

            - По тази улица, стотина метра по-надолу, има спирка на градския транспорт. На буеварда е, ще я намерите лесно. Номер четиринадесет и номер тридесет водят до гарата. Минават сравнително често.

            - Това е добре – отвърнах.

            - Ето Ви месечната карта за градския транспорт. Останалите колеги обаче няма да получат такава привилегия – засмя се той.

            - Чудесно.

            - А сега ще Ви оставям, за да се настаните на спокойствие. Довиждане и занапред ще се виждаме често.

            Въпреки че къщата отвън изглеждаше унила, отвътре беше много приветлива и просторна. Наистина – мебелите бяха стари и със захабена дървесина, а подът бе от дюшеме, но точно те създаваха усещане за приказен уют и топлина. Най-напред се изкъпах в старата баня (бойлерът бе включен предварително), след това изядох сандвича, купен от някаква бензиностанция в Сърбия, и си легнах на широкото легло в спалнята. Заспах почти веднага, загледан в белия полилей на тавана.

            Събудих се от нещо, което забравих момнентално. Бях потен и дишах тежко. Полилеят се клатеше, а отнякъде идваше хладно течение. Изправих се и видях, че прозорецът над леглото ми е широко отворен. А когато легнах и трите прозореца в стаята бяха затворени. Най вероятно не е било завъртяно черчевето и силният вятър го е бутнал, заключих аз и отново се отпуснах на леглото. А навън здрачът настъпваше осезаемо.

            Станах, измих си лицето и се приготвих да излизам. Трябваше да намеря магазин, за да се запася с храна.

            На няколко стотин метра от къщата имаше супермаркет от някаква верига „Тренд”. Купих си хляб, зелева салата, кренвирши, няколко плескавици на скара и десет кенчета бира „Никшичко” на промоция. След като се върнах и оставих покупките, реших да се разходя из района.

            Първо отидох до спирката, където утре трябваше да хвана градския транспорт. След това, вървейки по булеварда, се добрах до оживен комплекс от жилищни блокове, с множество магазини и заведения. Влязох в едно кафене „Арт кафе”, пълно с млади хора, и поръчах късо кафе с кола. Сервитьорката – чаровно момиче с черна коса и красиво лице – ми се усмихна учудено.

            - Аз сега ставам от сън – оправдах се.

            - Завиждам ти, че спиш до толкова късно – пошегува се тя след като донесе кафето и безалкохолното.

            - Само днес се така. От утре започва шоуто – отговорих също на шега и подадох пари за сметката.

            - Македонец? – попита тя.

            - Българин.

            - О, супер! – засмя се, след което ми остави рестото. Аз обаче го взех и й го върнах.

            - Бакшиш.

            - Хвала – отвърна момичето и ме дари с изключително прелестна усмивка.

            Докато си пиех кафето си мислех, че в тази страна хората са много дружелюбни и навярно ще открия приятели. Радвах се, че престоят ми ще мине приятно. Радвах се и за това, че не мислех много за бившата ми приятелка.

            С усмивка си тръгнах от кафенето и поех по приятните улици на квартала. Отнякъде се бе появил хладен повей, който ми действаше релаксиращо. Около мен сновяха добре облечени младо хора, бързащи към ресторантите или нощните заведения.

            Когато достигнах до къщата, осъзнах колко е невзрачна в сравнение с всичко наоколо – сякаш бе паразитно тяло, озовало се в млад организъм. На светлината на уличната лампа стените й тъмнееха, по места мазилката й се бе отронила. А бурените отпред правеха мястото още по-унило. Реших, че ако намеря повече свободно време, ще почистя двора от бурените.

            Потънала в зловещ мрак, сега вътрешността на къщата приличаше на огромна бърлога и нямаше нищо общо с уюта, който създаваше по светло. Хилавата светлина от прозорците се губеше в тъмнината, а на нейния фон старите мебели се очартаваха като грубовати призрачни твари. Докато напипвах стената в търсене на ключа за лампата, усещах как сърцето ми ускорява пулса си. Щом щракнах копчето и входното антре се напълни с обилна светлина, призрчната илюзия изчезна и къщата отново ми се стори уютна.

            Първо сложих бирите в хладилника, след което изядох плескавиците и част от салатата. Накрая извадих едно от кенчетата и отидох в голямата стая с телевизора.

            Тук нямаше кабелна телевизия, а и не успях да настроя стайната антена да хваща някоя програма, затова изгасих телевизора и вместо лаптопа, извадих една от книгите ми. Да се чете с бира в ръка е несравнимо удоволствие – установих това след като изпих първото кенче. А щом изпих второто, вече изпитвах приятно опиянение. Затова навих алармата на телефона и се запътих към спалнята. Заспах почти веднага.

***

            На сутринта се събудих малко преди алармата, вече наистина отпочинал. Бях я навил по-рано от колкото трябва, защото незнаех разписанията на градските автобуси. Облякох се набързо и се приготвих за излизане. Щом отворих вратата за навън забелязах, че и трите ми чифта обувки са разпилени на земята, а не стояха върху шкафчето, както ги бях оставил. Но нямах време да размислявам върху странната ситуация (за която по-късно щях се сетя и да анализирам редом с многобройните други ситуации), затова обух единия чифт, другите два оставих пак върху шкафчето и излязох.

            Миризма на чистота и олеандър ме лъхна веднага щом излязох от обраслия двор. По тясната улица нямаше хора, а денят още бе мрачен, но на изток се виждаше зората. Стигнах до спирката много по-бързо, отколкото бях планувал. Имаше няколко човека, които чакаха безмълвно. Автобус номер четиринадесет дойде след петнадесетина минути; аз, редом с другите хора се качих през първата врата, показах картата на шофьора и заех една от свободните седалки.

            Пристигнах пред управлението петдесет минути преди началото на работния ми ден, в шест и десет. Наблизо видях работеща пекарна и си взех закуска и кафе. До седем без десет, когато трябваше да започне инструктажът, видях да минават един автобус номер тридесет и още един номер четиринадесет. Това означаваше, че мога да навивам алармата поне двадесетина минути по-късно, в пет и тридесет.

            Първият работен ден беше тежък, но не заради новото място, а най-вече заради езика. Мислех, че зная сръбски и черногорски относително добре, но железничарските термини ми бяха толкова неясни, че от време на време ми се струваше, че ми говорят на напълно непознат език. Имаше един доста нервен диспечер (всъщност поне три от диспечерите бяха нервни) и когато го помолех да ми разясни какво иска да ми каже, той само повтаряше това, което е казал, само че по-гръмко и нервно. Хубавото беше, че стрши диспечерът – белокос мъж с достолепни мустаци – от време на време идваше при мен и спокойно ми обясняваше какво се иска от мен. Този мъж въздействаше и на нервните колеги, които щом го зърнеха, се успокояваха като с магическа пръчка.

            Имаше едно момче и едно момиче на моята възраст, които изглеждаха добронамерени и с тях щях да се разбирам добре.

            Освен мен, на смяна беше и още един българин – един от двамата старши диспечери в пловдивското железопътно управление. През повечето време той прекарваше в сектора, но от време на време идваше при старши диспечера. На няколко пъти си кимнахме с усмивка, но не си казахме нито дума – очевидно той беше по-притеснен и от мен, защото освен че хич не разбираше езика, трябваше да обучава колегите на още по-сложни задачи. На края на работния ден, когато двамата се срещнахме на изхода, той изтри потта от челото си и изрече с уморена усмивка:

            - Ух, най-сетне.

            - Утре пак – отговорих му и двамата излязохме навън.

            Всъщност, тук графикът ни беше две дневни и два почивка, след което две нощни и пак две почивка и за разлика от този в България (дневна, нощна и два дена поочивка) като че ли имахме повече свободно време. След утрешното дневно следваха два пълни дни почивка, след което на третия и четвъртия съм нощна. Това означаваше, че можех единия ден да разгледам Подгорица, а на другия да отида някъде с влак. Отделно, на края на месеца имах четири дена почивка и можех дори на море да отида. С такива мисли се прибрах в пустата и унила къща, където хапнах набързо два кренвирша и останалата салата, след което се изкъпах и се мушнах под завивките.

            Събудих се внезапно, плувнал в обилна студена под. Цялата къща кънтеше. Режещ, противен звук, който се впиваше в мозъка ми. Светнах лампата от мързеливото копче и огледах стаята. Звукът се чуваше от металните тръби за парното. Сякаш някой стържеше по тях с друг метал, и то с исполинска сила. А самите тръби, заедно с големия радиатор вдясно от леглото, леко се поклащаха.

            По едно време стърженето започна да отслабва, като тракане на отдалечаващ се влак. Накрая съвсем спря и стаята се изпълни със зловеща тишина.

            Изчаках няколко минути, за да се убедя, че няма нищо, което да застрашава здравето и живота ми, после загасих лампата и си легнах, завит през глава. Както и очаквах, не можех да заспя, а лежах всред плътната тъмнина на завивките и мислех за станалото. Запитах се дали - подобно на някои филми на ужасите - къщата е обитавано от духове? Тя беше типичен декор за такива филми - със стара, лющеща се мазилка, с буренясал двор, със овехтели мебели, с местещи се предмети и странни шумове, идващи от глъбините.Утре или вдругиден трябваше да сляза до мазето, където навярно се намира котленото помещение и да проверя за проблеми по тръбите.

            Някак си бях успял да заспя, защото се събудих от звука на алармата, който визуализираше чудновати картини в съненото ми съзнание. Сутрешната светлина бавно се процеждаше през прозореца. С мъка станах от леглото и започнах да се стягам за работа.

            Мислех, че денят ще е по-тежък от вчерашния, защото редом нервните колеги трябваше да се гърча и в бремето на недоспиването, ала съвсем не бях прав. Защото на мястото на най-нервния колега, сега бе седнал млад и усмихнат мъж, който след като се запознахме, ме попита:

            - Ти ли живееш в Толоши?

            - Да - отвърнах.

            - Аз също съм там. Значи довечера ще си ходим заедно.

            Зарадвах се, че точно този е човека, който живее близо до мен. Казваше се Стеван и изглеждаше много свестен и разбран. Със сигурност щяхме да станем приятели.

            Освен това имаше и още една жена, вероятно надхвърлила петдесетте, която беше изключително спокойна. Около обяд в участъка на тази жена дерайлира някакъв товарен влак, след което заприиждаха всякакви мъже с костюми, които започнаха да викат един през друг. Жената обаче съвсем хладнокръвно даваше нареждания по гарите и в същото време съвсем хладнокръвно обясняваше на костюмарите за случващото се - и по този начин тя напълно овладя положението в участъка си. Аз, разбира се, често бях при нея, помагайки и цялото това събитие да го въведе на компютъра.

            След края на работния ден, в автобуса за Толоши със Стеван разпалено коментирахме дерайлирането. Каза ми, че в Черна гора железницата още е слаба и такива инциденти се случват често. Аз пък му отговорих, че и в България железниците са на подобно дередже. После той ме разпита за България, за забележителностите и морето. Разказа ми, че е роден в град Мойковац, а в Подгорица е от няколко години. В Толоши живеел от осем месеца.

            Степан опитваше да говори на български и го правеше горе-долу правилно. Много жители на бивша Югославия го бъркаха с македонския, но той използваше думи като “хляб”, “отговарям”, “въобще” и т.н. След като слязохме на спирката и тръгнахме между къщите, се разбрахме като сме почивка да се разходим до някоя местна забележителност.

            Малко преди Стеван да завие към неговия дом, ме попита:

            - В лошата къща ли си настанен?

            - Коя е лошата къща? - отговорих на въпроса с въпрос.

            - Железничарската. Срещу поляната. С обраслия двор.

            - Да. В нея съм.

            - И как е там? Говори се, че има духове.

            Сепнах се изведнъж, а сърцето удари с чук гърдите ми. За миг околната тъмнина стана призрачна, а къщите с острите си покриви сякаш се надвесиха над мен.

            - Добре ли си? - попита ме Стеван.

            Започнах да се задушавам. По челото ми изби пот. Но трябваше да се овладея. Казах си го наум и го повторих.

            - Друже, какво стана?

            - Нищо, всичко е наред. Не съм… още не съм видял духове.

            - Само че реагира така, все едно си видял - в сумрака усетих загрижения му поглед.

            - Не. Това беше пристъп. От време на време имам такива пристъпи. Ще се оправя - излъгах аз.

            Ръкувахме се за довиждане и аз останах сам на тясната улица. Когато доближих къщата, сякаш някой стегна сърцето ми като с менгеме. В нощта, под свелината на уличната лампа къщата приличаше на огромна гробница. Стоях несигурен пред вратата на двора, припомняйки си всички странности, случили е през трите дена откакто съм тук.

            След това се окопитих и отключих дворната врата. Казах си, че е напълно възможно нещо долу да е стържело по тръбите, задвижвано от вятър. Възможно е и да съм преместил несъзнателно обувките, както и да съм отворил прозореца. Със сигурност тези събития имаха своето обяснение, но в момент на стрес (както бе събуждането снощи), мозъкът ми ги бе възприел като свръхестествени.

            Поех дъх и отключих вратата на къщата. Със затворени очи - защото не исках да гледам към тъмнината вътре – напипах ключа и запалих осветлението. И едва тогава смело закрачих напред.

            - Лошата къща – казах си на глас, сетне довърших – Къщата с духовете.

            Аз не бях видял дух. А и навярно духове не съществуват. Всичко са суеверия и бабини деветини. Възможно е някой да е чул звук, подобен на онзи снощи, и веднага да е лепнал прякорите й.

            Стиснах силно слепоочията си, за да прогоня лошите мисли, след което извадих чисти дрехи от сака, за да се преоблека. Исках пак да изляза, да се разходя из вечерните улици на Подгорица, да си купя още храна или да пийна бира в някое заведение. Щом се озовах на улицата и тръгнах към жилищните блокове, несигурността и лошите мисли се изпариха.

            Тая вечер реших да мина квартала с блоковете, след това Новия град и да изляза на центъра. Бях си извадил подробна карта на града и се ориентирах чудесно. Когато се озовах в Новия град (район на центранлата зона, съставен от жилищни блокове с магазини и заведения), започнах да се разминавам с усмихнати млади хора, а от заведенията се чуваше различна музика. Сетне пресякох река Морача, свих надясно и се оказах на Стария град (Стара варош), където имаше часовникова кула, джамия и крепост. Снимах тези забележителности с фотоапарата и слязох на реката. Водата шумеше енергично, отражението на пълната луна играеше във вълните. Групи от младжи седяха на пясъчния плаж и се смееха. Имах чувството, че мога да стоя тук с часове. Вдишвах чистия въздух и усещах как напрегнатите моменти от днес и вчера бавно се отмиват от съзнанието ми.

            По някое време усетих, че стомахът ми къркори от глад. Първоначално бях решил да си взема храна от супермаркет, но сега си рекох, че мога да хапна в ресторант или механа. Цените тук бяха като в София, а освен заплатата, щях да получавам и командировъчни, така че защо да не си позволя известно разхищение? Всъщност, добре си спомнях тези приятни моменти, защото те бяха в пълен противовес с онова, което предстоеше да ми се случи – тежки, кошмарни нощи, страх, свръхестествен ужас и мъчително очакване за най-лошото.

            Излязох от Стария град и тръгнах по центъра. И отново младежи, глъч, музика от заведенията, въздух, ухаещ на хубави парфюми. По пешеходната улица имаше най-вече барове и бутици, затова свърнах по една пряка и влязох в заведение на име "Форум", където предлагаха храна и приятна музика.

            Когато костюмираният сервитьор ми донесе вешалицата и рибния гулаш, вече пиех втората бира. Алкохолът тотално успокои нервите ми и аз дори започнах да се смея на себе си за страха от къщата. На съседната маса едно семейство - мъж, жена и две деца - ме изгледаха странно и аз спрях със смеха. По-късно видях, че две момичета на няколко маси от мен ме наблюдават и весело си шушукат, но така и не набрах смелост да отида при тях и да ги заговоря. А и още бях в плен на предишната ми петгодишна връзка.

            В единадесет и половина, със сит стомах и опиянен от трите бири, аз платих сметката и си тръгнах от заведението. Сега пешеходната улица ме посрещна с още по-развеселени младежи, с още по-силна музика от баровете и тук-там хвърлени боклуци. Хич не ми се прибираше в унилата къща, исках да се разхождам, да се забавлявам заедно с подпийналите хора. Все пак реших да тръгна към квартирата, защото клепачите ми започнаха да натежават. А и имах цели два месеца да опозная това място. 

            Движейки се по квартала с блоковете, забелязах в далечината купол на църква и се запътих към нея. Луната грееше толкова силно, че напълно се конкурираше с уличните лампи. Църквата беше много голяма, навярно още една забележителност в този интересен град и още едно място, където се събираха млади хора. По едно време зърнах Стеван, но видях, че се занимава с някакво момиче и само му кимнах за поздрав. Той също ми кимна и се усмихна. Казах си че утре ще разгледам тази църква. По пътя взех още бири от денонощен магазин и се прибрах. Къшата си беше най-обикновена къща, не по-различна от другите, в които съм влизал. Сега пуснах един филм на лаптопа, извадих кенче бира и седнах удобно на стола.

***

            Както се бях слял със сюжета на „Докато спиш“, нещо ме убоде по дясното рамо. Аз извиках инстинктивно и изпуснах кенчето с бирата, която се разля върху пода. Веднага вдигнах кутийката на масата, след това отидох до банята, взех мопа и попих разпенената течност. Едва след като върнах мопа в банята и вдигнах ръкава на тениската ми. Нямаше следи от убождане, но мястото бе почервеняло като от силно стискане. Отново се върнах на стола и продължих да гледам филма – само че сега действието не влизаше в ума ми, защото мислите за странностите в къщата се бяха завърнали.

            Втората ми бира беше безвкусна и я изпих с мъка. Накая си легнах и заспах почти веднага.

            И отново се събудих от познатия стържещ звук, заради който кънтеще цялата стая.

...край на първа част...