В един мрачен септемврийски ден излязох навън. Валеше като из ведро. Насреща ми, бутайки пазарна количка пред себе си се появи клошар. Беше облечен в мръсно сиво палто, неизбръснат; косата му дълга и мокра. Той изникна в далечината, обгърнат в мъгла от ситни капчици; приближаваше се с широки крачки бързо към мен. Зад него, мъчейки се да не изостане, ситнеше кучето му – малко, сиво помиярче, напомнящо със мократа си, мръсна, сива козина, шлифера на собственика си. Спрях се пред клошаря и с някакъв вътрешен подтик на щедрост му казах:
- Ще се намокриш, вземи чадъра ми.
- Ами ти?- попита ме той.
- Аз живея на един пресечка - ще се оправя.
Клошарят се усмихна и без повече обяснения, колебания или убеждения, взе чадъра ми. След това той бръкна първо в левия, след това в десния джоб на палтото си, и най-накрая извади омазнен, смачкан билет от лотарията, наполовина скъсан.
- Не искам да ми го даваш без нищо – рече той. -Вземи този билет, може би ще бъде печеливш, сигурен съм, че най-малкото ще те накара да се усмихнеш, поне за момент...
Взех билета и наистина усмивката не слезе от лицето си докато се прибирах у нас. Бях извършил добро дело и той също бе така добър да го приеме. Понякога е по-трудно да приемеш помощ, отколкото да я предложиш...
Седмица по-късно отидох в кварталното магазинче, за да проверя билета. Малко момче пред мен си купи бутилка оцет, кутия яйца и бурканче с кисели краставички. Касиерът го попита:
-Искаш ли двойна торбичка?" Момчето поклати глава, плати и си тръгна. Подадох билета на касиера – за моя изненада се оказа печеливш. Наградата беше пет долара.
„Каква съвпадение“ помислих си аз.“ Това е точно толкова, колкото платих за чадъра. Трябва да има провидение в този свят.“
Излязох от магазина и почти се блъснах в момчето, което беше купило хранителни продукти пред мен. На земята беше пластмасовата торба. Виждах, че бурканът с кисели краставички, бутилката с оцет и яйцата се бяха счупили и омешали на земята. Детето стоеше до тях, изглеждащо доста нещастно.
-Какво стана?- Попитах.
-Дръжката на чантата се скъса... Останаха ми само два долара и мама сигурно ми ще ми се кара. Тя винаги ми прави забележка, че съм небрежен.
Домъчня ми и му дадох петте долара, единствените пари, които имах в себе си. Стана ми леко и щастливо, че поне малко бях помогнал на момчето и майка му нямаше да се ядоса толкова много. Този лотариен билет наистина ме накара да се усмихна... два пъти. Хм, понякога щастието наистина струва само пет долара... Нещастието има точно същата цена.