Дита не беше кучка по душа. Цинизмът и беше продукт на разочарованията, през които беше минал живота и.
Дните и след онзи 17-ти рожден ден, когато великолепното момче, което уж беше много влюбено в нея, я изнасили брутално по време на купон, се нижеха ужасно тягостно, обсипани в разочарование, депресия и самосъжаление. Беше избягала от къщи. Чувстваше, че не може да погледне никой в очите. Не искаше и да го прави. Срам, безсилие и бяс я раздираха. Мразеше всички, най-много себе си, заради наивността си, заради неспособността да прогледне през очите, за да достигне до същността на душата.
Беше невероятна. Мъжете буквално падаха в краката и. Вечер, преди да излезе на сцената, за да танцува за всички онези пияни „свине", Дита затваряше очи и се молеше на ум всичко това да свърши. Да свърши кошмара, в който тя е и прокурор, и обвиняем. Беше крехка, малка... Късата руса коса ужасно отиваше на малкото и изящно лице. Палави букли се посипваха по лицето и всеки път, когато се завъртеше около пилона в стриптийз бара. Но най-изумителното притежание, което имаше, бяха огромните зелени очи, които гледаха някак тъжно.
Тристан влезе в бара, заобиколен от момчетата си. Беше безумно атрактивна хапка за всяка неомъжена жена. Тялото му притежаваше грацията на дива котка, а сините очи обхождаха всичко и навсякъде с точността на снайпер. Той не беше циник по душа. Такъв го направи животът. В онзи момент, когато момичето, по което беше изгубил ума си, се самоуби заради друг... Заради най-добрия му приятел. Той я откри. Той прочете предсмъртното и писмо. Той крещя и плака, както никога през живота си над мъртвото и тяло. Пак той намери и унищожи най-близкия си човек... своя приятел. От тогава гледаше с други очи на света. Беше жесток, безкомпромисен, пресметлив. Набелязваше си жертвата и атакуваше без да се притеснява за чувствата и последствията. Тристан седна на първата маса до бара. Около него се навървиха „горилите", стиснали по чаша фреш. Вживяваха се в работата си. Представяха си, че са невероятните тежкари. И с нескрита радост забърсваха жените, които Тристан не удостояваше с вниманието си.
Тази вечер Дита се чувстваше замаяна, някак странно напрегната. Тя не понасяше работата си, това обаче бяха бързите пари, които тя преследваше със страстта на ловно куче. Когато излезе на сцената, не поледна надолу. Никога не гледаше. Впиваше поглед в прожектора, докато я ослепи. После онези долу нямаха значение.
Първите няколко такта на мелодията я учудиха. Това не беше нейната музика. Някой я провокираше. Изсмя се вътрешно и остави ритъма да се влее в кръвтта и да покачи адреналина и. Танцуваше като вятъра с вълните. Като клоните, галещи с върховете си небето. Танцуваше както никога до тогава.
Тристан беше омагьосан. Сърцето му се свиваше и му причиняваше болка. Беше хипнотизиран и ревовете на момчетата около него бучаха, като фон. Никога не се беше чувствал толкова лек. Толкова вглъбен и не усещащ тялото си. Всъщност беше привикнал към силата си и я ползваше безсрамно като циник, като хакер, логнал се в мрежата на живота, унищожаващ всичко и всеки покрай себе си. Погледна Дита в очите. Тя преплете зеленото си в неговия аквамарин и то засия. Изпитваха се, изпиваха се.
Съдържателят на бордея прибра пачката доволен в джоба си. Тръгна към съблекалнята, но не беше уверен. Познаваше бурята в Дита. Знаеше какво ще последва, след като и съобщи, че е продадена. Това беше нейното условие, което той наруши. Но как можеше да се откаже? Как можеше да не се подчини на желанието на един от най-влиятелните мъже в Ню Йорк?
- Дита?
Тя се обърна раздразнено. Очите и святкаха предупредително. Беше се превърнала в красиво момиче. Обикновено момиче. Дънки, тясна жълта тениска. Какви бяха тези слонове по нея?!
- Какво искаш? Разбрали сме се да не влизаш тук!
- Дита - Хосе се задъхваше. Винаги го правеше, когато беше притеснен. - Един господин се интересува от теб. Иска да говорите...
- Животно! - тонът и беше леден. Вазата се разби в стената над него. Последваха я столът, дъжд от гримове и бог знае още какво.
- Ти си луда! Луда кучка!
- Разкарай се, плазмодий! Нямаш право! Танцувам в бардака ти за пари, но няма да спя с говедата за пари!
Дъждът се лееше като из ведро, когато Дита излезе на улицата. Размиваше сълзите и. Беше мокра. Беше и студено. Беше сама. Тихата улица я ужаси. Потърси малката хонда, която купи за смешни пари. Приюти се в нея и даде воля на гнева, обидата и сълзите си.
Тристан гледаше отдалеч. Лимузината дъхтеше тежко. Топлеше с бензиновото си сърце младия мъж, изгубил себе си преди толкова години.



Дните се търкаляха безмълвно. Монотонни, сиви. Тристан се събуждаше винаги в четири сутринта. Откакто откри приятелката си мъртва, спеше само колкото да не умре от изтощение. Спеше, приемайки кошмарите примирено.
Стана. Красивата брюнетка се размърда сънено, но не намери сили да отвори очи. Тристан я гледаше с безразличие. Отново не почувства нищо. Предната вечер си тръгна с нея от поредното парти. Тя беше щастлива. Още една жена, която ще се мъчи да се добере до душата и парите му... Обичаше да посреща енергичната Мария. Удивяваше се на ентусиазма и да идва всяка сутрин все по-рано, с надеждата да го завари спящ. И тази сутрин тя влетя в 6.30 часа, за да регистрира раздразнено, че той вече пие кафе, завит в одеяло на верандата на огромния си апартамент.
- Пак ли лошо спал, господин?
- Мария, Мария, любима моя, всеотдайна Мария!
Тя се изкикоти, като младо момиче. Харесваше Тристан. Беше единствената, която в годините на израстване беше до него. Беше единствената, която знаеше истината за него. Беше онази, която вярваше, че щастието ще го направи добър, че той всъщност е добър...
- Ще изведа Барон на разходка, господин...
- Върви, Мария, чака те.
Мария взе каишката и след минута излезе. По петите я следваше огромен, невероятен в своята красота и сила борзой.



Дита се събуди отмаляла. Мразеше утрините. Мразеше мразовитите утрини преди Коледа. В малката квартира вееше студ. Сгуши се в леглото и затвори очи. Поне за малко. Герда се беше сгушила до нея. И тя трепереше. С усилие на волята станаха и се предадоха на студа.
Дита се обличаше с невероятна бързина. Герда я чакаше пред вратата. Разходката беше любимият ритуал от тяхната сутрин. Сентръл парк ги посрещна леден. Дърветата превиваха клони под снега. Пътеките мокрееха. Герда бягаше като луда около стопанката си. А Дита отпиваше от кафето си. Топло, уханно.
Тристан наблюдаваше с бинокъл малката жена. Беше платил състояние, за да купи апартамент близо до нейния... Беше се въоръжил с търпение. Търпение, за да даде отговор на себе си какво беше Дита? Защо туптеше сърцето му?
Тя пишеше нещо. Десетина камери следваха всяка нейна стъпка из малкия апартамент. Вземаше малкия компютър в леглото и пишеше, дълго и съсредоточено. Ставаше от време на време. За да си направи кафе. За да хапне. За да се разходи с хрътката. В първия ден, когато получи шанса да надникне в деня и, беше потресен. Изпита желание да се грижи за нея, да я закриля. Искаше час по-скоро да я измъкне от дупката, в която се намираше. Оставаше вечер след вечер в дома си, за да я наблюдава в големия плазмен екран как се приготвя, за да отиде в бара. Как плаче, увита в одеяло. Как беснее, срещу какво? Знаеше, че ще допусне грешка, ако се намеси. Чакаше, както винаги беше правил, когато преследва цел. Изпита объркване, когато видя борзаята. После радост. Малко бяха почитателите на тази рядка порода хрътки. Той самият случайно попадна и остана верен до гроб. Имаше въпроси, десетки въпроси.
Отговорите започнаха да идват един след друг...
Първо разбра за изнасилването. Това даде заряд да продължи. В полицията в родния и град обясняваха на неговия човек, че вината е изцяло нейна. Това не възпря Тристан. За две седмици насилникът изгуби всичко - работа, жена, инвестиции, уважение... Тристан беше поставил ръката си над живота му.
После дойде отговорът за писането и. Окри всички разкази, стихове, сценарии, които бе разпратила по издателствата. За една седмица животът и се превърна в сбъдната мечта. Звъняха и. Купуваха. Публикуваха. Филмираха. Плащаха. Дита беше открието за годината като автор. За един ден от Пепеляшка се превърна в приказна принцеса.
Измъкна се от бара.
Тристан следваше всяка нейна стъпка. Подкрепяше я, когато падне. Повдигаше я. Пазеше я. Десетки негови момчета бдяха над живота и, с цената на собствения си живот. Хората около него се страхуваха. Бяха объркани. Усещаха инстинктивно, че е обсебен. Отдаден на някаква лудост, която преследваше с опиянението на пеперуда, устремена към пламъка.


Дита вървеше с борзаята по алеята. Беше умислена. Имаше всичко. Вече не беше момичето от бара. Сякаш с магическа пръчка миналото и беше изтрито и никой не се осмеляваше да повдигне дума за него. Срещу тях се затича огромен борзой. Беше изключителен. Козината по гърдите му се спускаше като лавина, ослепително бяла. Герда пощуря. Дита я пусна, заедно с каишката. Играеха лудо, любовно. Галеха се. Хапеха се по ушите. Той я поваляше в снега, а после я покриваше нежно с тялото си. Герда го канеше, високо вдигнала опашка. Беше луда от щастие.
Дита се огледа. Недалеч се открои фигурата на висок мъж. Той се приближаваше бавно, силно. Очите им се срещнаха. Стоманено синьо се вряза в наситено зелено, за да го разтопи.
- Кой си ти? - гласът и го галеше меко.
- Съдба?! - смехът му беше отклик на омиротворената му душа - Дита...
- Познавам те...
- Да - усмихна се - търсила си ме...
- Намерих те - усмихна се и тя.



„24 декември 2008 година магнатът Тристан Лирой се ожени за проспериращата писателка Дита Гербер. Сватбата беше пищна. Гостите се любуваха на невиждано тържество на красотата и любовта." - Ню Йорк Поуст
„Приказката за принцесата и принца вече е факт! Едва ли някой може да се усъмни в обичта на тези двама млади, всеки минал през своите тежки периоди. Тристан Лирой и Дита Гербер са вече женени!" Хералд Трибюн
„Една шеметна връзка достигна своя апогей. Тристан и Дита отпразнуваха своята сватба. Той ще я отведе на приказния си карибски остров, където според собствените му думи ще я окове в любовта си завинаги..." Си Ен Ен...