Любов се нарича

Веднъж Ирена съзря мъж с познати черти между щандовете на луксозен магазин. Гледаше го дълго зад слънчевите си очила и вече бе решила да се откаже от опитите да го разпознае, когато изведнъж си спомни. Някога, не толкова отдавна, той бе млад учител в гимназията ѝ. Сега изглеждаше поулегнал, с посребрели слепоочия, но все така прилежно облечен и красив. Спомни си, че някога бе влюбена в него. Обзе я неочаквана топлота, сякаш безгрижните години от ранната ѝ младост се завръщаха и тя побърза да се наслади на този спомен. Свали очилата си и се приближи до него. Той я позна веднага, зарадва се искрено на случайната среща и разговорът между тях тръгна естествено.

По-късно тя не можа да си спомни кой пръв предложи, но същата вечер се озоваха в ресторант – на масата гореше свещ, а до нея стояха розите, които той ѝ бе поднесъл. Беше умен, говореше спокойно, с уважение, и често я разсмиваше. Ирена се отпусна – подпийнала от виното, горда с новата си рокля, поласкана от вниманието му. Смееше се непринудено, виждаше възхищението в очите му и беше благодарна, че точно днес нямаше посетители. Излязла бе безцелно, а го бе срещнала. Той я разпита учтиво за миналото ѝ, за сегашния ѝ живот, за всичко – а тя премълча за стаичката си и за нейните посетители. Не бяха толкова близки, а и не искаше да помрачава хубавата вечер с евентуалното му възмущение. Все пак по-късно го покани в апартамента си – той бе заслужил това с почтителността си. Изкачваха стълбите, а Ирена се чувстваше щастлива – някой влизаше в нейния дом като влюбен мъж, а не като клиент.

Прегърна го още в антрето – както се прегръща любим, завърнал се от дълго пътуване. Той я целуваше с нетърпение, но и с известно колебание. В движенията му личеше, че отдавна не е бил с жена. С вродената си интуиция Ирена разбра, че той се страхува да не я разочарова. Въпреки това, тя се наслади на ласките му – отвърна с нежност и го прие в леглото си така, както се приема обичан човек. Не бе блестящ любовник, но тя бе доволна, че е успяла да му подари радост. Отпуснат до нея, запъхтян и благодарен, той я прегърна, а нежността му пролича дори в променения му глас.

— Ти си прекрасна жена — каза между целувките. — Правиш любов с такава лекота.

Тя се усмихна — зъбите ѝ светнаха в мрака, но той не го видя. Ирена едва не се разсмя — тъкмо си бе помислила: „Това ми е работата все пак.“ Вместо това протегна ръка, за да го погали, а той да успокои дишането си.

— Ти си чудесен мъж и се чувствам добре с теб — не излъга тя, а той горчиво се засмя:

— Попитай бившата ми жена за това.

После, легнал в това гостоприемно легло, с тази красива жена, която бе напълнила ръцете му със задоволство и похот, той си спомни. Последните месеци и отминалите преди тях семейни години бяха преминали монотонно и еднакво. Живееха без запомнящи се радости и без непоносими трагедии — само в грижа за единственото си дете. Жена му често сменяше настроенията си, но единственото, което се задържаше, беше отегчението ѝ от съвместния живот. Отказваше му всякаква нежност, често го прогонваше от спалнята през нощта с обвинения, че спи неспокойно. Той се преместваше примирен на дивана в трапезарията и загледан в тъмния таван, разбираше, че нещо се случва. Скоро битието притъпяваше съмненията му и двамата продължаваха да съществуват като недружелюбни съквартиранти. Тогава се завръщаха болезнената му мнителност и вечните подозрения, но упрекваше отново само себе си и прогонваше мрачните мисли.

— Така ми се иска да бъда любим на някоя... — прошепна глухо той и прегърна силно Ирена, сякаш се бе изплашил, че някой ще я отнеме в тъмното.

Всъщност тя вече беше разбрала, че той предлага точно на нея да го обича. Погали косата му, макар вече да ѝ беше безразличен. Дори не въздъхна със съчувствие. Не знаеше как с думи да му каже за всички онези други мъже, които бяха идвали като господари с парите си, събличали се бяха голи, за да легнат в същото това легло, и после бяха искали да ги обича. Не изпитваше симпатия към него вече — беше станал като всички останали посетители. Той я погледна в мрака с обич. Беше го приближила сама в магазина, поканила го на вечеря, после го прелъстила в дома си и сама се бе съблякла пред леглото. Явно го харесваше. Жените не канят някого у дома си, за да преспят с него само заради едното настроение.

Скоро жена му бе станала още по-настъпателна. Вече открито и често го подканяше да си търси квартира. Изпадаше в раздразнение от присъствието му, иронизираше го с всеки жест, или просто го гледаше с презрение за думи, които преди я разсмиваха. Отпускаше се в стола, запалваше цигара и с възмущение произнасяше: „Толкова съм нещастна.“ Доверчив и грижовен, той бързо забравяше за униженията, защото мисълта да напусне детето си го изпълваше с тих ужас. Вместо това се опита да се промени. Погрижи се за външния си вид, промени навиците си, припомни си годините, когато ѝ бе купувал цветя и дребни подаръци без повод. Беше обаятелен мъж, умееше да създаде добро впечатление, когато поискаше. Опитваше се да весели хората, да създаде настроение, но винаги отнякъде се появяваше жена му — и с неумолима последователност се стараеше да го злепостави. Случайни хора понякога се споглеждаха с почуда пред откритата ѝ неприязън към него, въпреки че двамата минаваха за прилично семейство.

Сега Ирена го галеше по косата с безразличие. Искаше да го изпрати, но знаеше, че вероятно ще изчака утрото, за да си тръгне. Вече съжаляваше, че го бе поканила — в тези свои владения, където мъжете идваха за кратко и си отиваха без излишни откровения. Разнежила се бе наивно от ученическите спомени, ала разбра, че този мъж трябваше да остане в миналото.

— Имаш ли любим? — попита той.

— Да — излъга тя.

Той се озадачи, изправи се на лакът — не успя да овладее изненадата си.

— И къде е той сега?

Разочарованието пролича в гласа му, а тя дори не трепна, когато отвърна:

— В болницата.

Той се отпусна върху чаршафите като покосен. Боже, колко са изменчиви жените! Онзи нещастник страда в някоя болница, а тя приютява чужди мъже в неговото легло и ги прелъстява... Създаде се неловко мълчание. Ирена въздъхна — беше жадна, но така отегчена, че дори не ѝ се искаше да се надигне от леглото за вода. Той също не проговаряше — потънал в огорчение. Сякаш за миг бе заблудил сам себе си, че тази вечер случайно е срещнал любовта.

— Все си мисля, че съм умен мъж — каза на глас. — Целият си живот пропилях да се образовам. А после се научих да се наслаждавам и на изкуството. Но тя... тя нехаеше за нищо. Нищо не ѝ носеше радост. Не я видях да погледне с възхита към нещо красиво. Когато проявяваше интерес, той беше престорен — за пред хората. Споделях ѝ красиви мисли, четях откъси от книги, а тя махаше с ръка: „Край нямат твоите глупости.“ Пусках ѝ музика — а тя: „Пак ли ще ни депресираш?“

Сега Ирена отметна завивката и загледа с интерес собственото си тяло. Винаги правеше така, когато се случеше мъже до нея да подхванат празни разговори или ненавременни откровения, и те млъкваха, посягаха да я погалят, преди да се върнат към милувките. Този остана да лежи с ръка под главата, далеч оттук, в мислите си.

– Не си я ласкаел достатъчно – отбеляза Ирена, а мъжът я погледна с укор в тъмнината. Някакво напрежение между две голи тела, които доскоро бяха близки, се настани като сянка в леглото. Вечерта, започнала така добре, се бе превърнала в отегчение за нея, а той изпита разочарование от нейните прояви на коварство спрямо другия, който сега лежеше излъган в някоя болница. Не искаше обаче да стане, да се облече, да си отиде и отново да остане някъде сам. Освен това тази изменчива уста, която го бе целувала доскоро, още го изкушаваше. Вместо това я упрекна:

– Липса на ласкателства... С това оправдавате всичко, вие – жените! Та тя си тръгна... без дори да вземе детето. Може да е заради отегчение, а може и да е заради някой друг... щом дори не взе детето!

– Измяна – повтори тя след него. – Каква красива дума.

После звънна смехът ѝ – така сърдечен и искрен, той излезе от самото ѝ сърце, заподскача по тъмните игли, прошумоли иззад завесите и отказа да се примири с тъмнината. Беше така доволна Ирена, че не бе случвало досега да обича някого, нито се задаваше опасност това да се случи. Веселото ѝ настроение обаче не се предаде на него.

– Лесно се ласкае жена, с която не живееш, а се виждаш само понякога, колкото да се позабавлявате – подхвърли грубо той, а смехът на Ирена вече бе утихнал и тя само кротко се усмихваше в тъмнината. Много пъти ѝ се бе случвало да слуша признания от нейни посетители как са разкрили изневери на собствените си жени. Едни бяха разочаровани и обидени, други – озлобени, готови да си отмъстят, без още да са открили начин за това, а имаше и такива, които приемаха лошата случка с пренебрежение, защото любовта отдавна си бе отишла от семейството и се бе случило закономерното. Всички тях Ирена бе гледала с любопитство или с престорена загриженост – както здравият, весел човек среща болен и му съчувства лицемерно. Беше сигурна – тя самата никога не би допуснала така да се привърже към някого, че после да ѝ се наложи да изпита подобно унижение. Сега ѝ се прииска да протегне ръка и да докосне този тъжен мъж, да му придаде от доброто си настроение, да му даде част от своята безсърдечност, да внесе безгрижие и в неговото битие. Въпреки това не го направи, защото се опасяваше, че той ще счете това за желание за близост и сношение, а тя вече не го искаше в себе си. Дори стана от леглото, за да си налее вода, но както никога, прикри тялото си с чаршаф – не искаше да предизвика повече похот и желания у него. Може би щеше да му се прииска да я погали заради самотата и спомените си, и тогава щеше да трябва Ирена да си припомня глупавите си оправдания за подобни случаи.

Сега мъжът се изправи. Намери безпогрешно дрехите си в тъмнината и се облече, без да продума. Ирена също не говореше. Сякаш в самото начало на вечерта се бяха уговорили за този момент и сега, вече настъпил, той не ги изненадваше. Той не се наведе да я целуне, нито сухо си взе довиждане с нея – просто излезе като човек, объркал стаите, който бързаше да намери правилния си път, а тя, завита до брадичката с чаршафа, го изпрати с облекчение, доволна, че поне този път си бе спестила баналните приказки на тръгване.