Лудият
Лудият
„ Когато си беден, когато си слаб,
когато трепериш за късчето хляб,
когато където и кой както свари
препъва те с крак и ти удря шамари,
недей се отчайва, недей се навежда,
не си позволявай да губиш надежда,
защото макар да е жилаво злото
в човека все пак побеждава доброто!”
От двадесет години живееше по прашните улици на малкото крайморско градче. Всяка сутрин с благоговение наблюдаваше първите лъчи на слънцето, току-що потеглилите платноходки, отварящите се чашки на петуниите. Гледаше и се усмихваше. Ей така, без причина. Наричаха го Лудият.
Животът на бездомника не беше лек. Нямаше дом, нито семейство. През зимата му беше най-тежко, защото окъсаните кашони и няколкото пласта вестници не топлеха добре слабото старческо тяло. В най-студените нощи една добра жена, вдовица, го прибираше в мазето си от милост. За благодарност той ù помагаше с каквото може – купуваше хляб, подреждаше нацепените вече дърва в порутената барака и ù правеше компания с беззъбата си усмивка.
Все така го помнеха и кварталните пенсионери – вечно засмян. В знойните летни вечери посядаше при тях на счупената дървена пейка и макар да не разбираше, слушаше техните задълбочени беседи.
Тази пролет Лудият се разболя. Кашляше тежко, спря да се движи. Когато все пак един ден излезе навън при своите приятели, старците, бай Генчо, белокос пенсионер и бивш военен, му рече: „Бре, бре, откога не сме те виждали! Къде се изгуби толкоз време, старо?”. Лудият добродушно се усмихна, както винаги. „Къде съм, тука съм… болен бях.” „ Болен бил, хич не е болен” – обади се и дядо Ставри, известен в целия квартал с мехлема си против болни стави. – „Хич не е болен той, ами лятото чака. Чака той пак да блесне онуй ми ти слънце, да тръгнат корабите, рибарите…”. Лудият нищо не каза. В очите му блеснаха две издайнически сълзи, виждаше се, не вярваше той да доживее лятото.
Беше август. Върнах се от следване в чужбина и още на втория ден потеглих към китна Равда, да посетя баба Донка и дядо Камен, родителите на майка ми. Още с влизането си в прихлупената кирпичена къщурка забелязах печалните физиономии на моите скъпи баба и дядо. Попитах ги какво не е наред, а дядо рече: „Хей, завалията, отиде си… А вчера седеше на пейката пред дома.” Баба ми обясни за кварталния бездомник. Починал вчера сутринта. Аз, разбира се, го помнех. Неведнъж ме е водил на брега и ми е ловил малки рибки. Любуваше им се като на свои деца, а сетне ги пускаше пак във водата. Гонеше пеперудите от край до край в лехите с цветя. Беше като дете.
Привечер, със семена в ръка, отидох на гроба на Лудия. Донесох си вода в малкия чайник, оставен до чешмата в гробището, и се заех за работа. Засадих петунии. Той ги обичаше.
© Яна Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Иван, Жанет - усмивки за вас!
-
Я, виж ти, какво си намерих
Благодаря на Иван, че ме доведе тук.
Лястовиче, видях те в нова светлина. Пробвай пак, има още какво да се иска, но чувството е важно. На мен също ми хареса -
Обичам подобни разкази придружени с подобни интересни образи. Макар и тъжно е изключително завладяващ и истински!
-
Как не обичам да пиша тъжни неща... но понякога всичко се излива от самосебе си
Когато съм щастлива пиша тъжни неща, когато съм тъжна произведенията ми кипят от позитивизъм и светлина... явно все пак равновесието няма как да бъде нарушено
Във всички случаи - благодаря за милите думи! Те означават много за мен! -
Хубав разказ! По човешки е дишал животът, птиците, мравките, рибките, цветята, небето...Те обезсмъртяват чистите!
-
Браво!Поздравления,Яна! Разплаках се от сърце,много ме трогна твоят разказ.
-
!.....
-
Благодаря ви!
-
Развълнува ме, Яна!
-
Те, светлите Души са като деца - от малко се събужда радостта им, а усмивката е като отпечатък на лицата им...
Светъл поздрав, Яна! -
Много човешки написано! Задушевно..
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
