Почти бяхме навършили три месеца в школата в Плевен, когато дойде и нашият ред да започнем да даваме караул. Разбира се, ходихме преди това на стрелби по близките полигони около града, от когато всеки помни първият истински гърмеж на Калашников, а и не само гърмежът, но и ритникът в рамото. Имаше хора, които ги държаха един или двама души, за да могат поне да запазят посоката на изстрела. И там не липсваха забавни моменти и при стрелбата, и при хвърлянето на гранатите.
Когато ротният ни каза да се готвим за караул, старите войници веднага започнаха да ни плашат с разни истории, едната от които беше наистина смразяваща. Разказваше се за един луд, който всяка нощ плашел часовите. Говореше се, че бил майор, синът на който му се паднал в ротата. Един ден, според някои, приятелката на момчето, а според други лично то имало рожден ден и помолило баща си да го пусне градска отпуска до вечерна проверка. Вместо това баща му го записал караул. Момчето същата нощ захапало дулото... Майорът полудя ...