Лъч на живота

       (Приказка за магията на любовта)

    Слънчев лъч надникна през тайнствения малък процеп на дървената щора. Снопчето жълта светлина се прокрадна загадъчно напред сред полупразната стая, за да достигне до овално масивно легло, в което бе положено заспало женско тяло. Заспало или приспано завинаги? Кой би могъл да каже в този момент!

Лицето беше нежно, неподвижно. Всяка негова черта излъчваше спокойствие и някаква велика мъдрост. Бяла завивка покриваше дискретно тялото. Само една крехка малка ръка бе положена върху меката тъкан на покривалото и сякаш излъчваше почуда от неестествената си неподвижност.

Слънчевият лъч се замисли срамежливо накъде да поеме - дали да се изтегли встрани или да полюбопитствува, като разгледа отблизо своето откритие. Честно казано, беше малко смутен от своето неканено присъствие тук. Защото това си бе нахълтване в нечия територия без разрешение. Но любопитството му надделя и нямаше сили да се отклони в друга посока, изоставяйки тази удивителна гледка.

Почуди се, замисли се вдъхновеният лъч светлина и реши да опита. Заложи на смелостта и откривателския си дух. Най-напред устреми своята искряща светлина към косите, разпилени в красив безпорядък върху меката бяла възглавница. Те заискриха в позлата, отразили умножената светлина и озариха в ореол неподвижното бледо лице! Слънчевият лъч се възторгна от магията на своята мощ, от ефекта, постигнат от това съприкосновение. Това му даде смелост да продължи по-убедително своята разходка върху новооткритото съкровище. Спусна се към притворените устни и едва ги докосна в своята вълшебна позлата. А те сякаш изразиха готовност за съпричастност и сътвориха загатната усмивка. Розови искри засияха върху тях. Доволен, възпламененият в своята страст слънчев лъч обходи нежния овал на лицето, крехкия профил... И в почуда се спря, онемял от възторг.

Тук той откри същността на нещата, таланта на онзи премъдър Творец, създаващ чрез своето неизчерпаемо въображение толкова неповторима красота! Слънчевият лъч беше удивен, вдъхновен, прииска му се да бъде също творец - достатъчно добър и изкусен, за да може да пресъздава светлината в любов, а любовта - да раздава безвъзмездно в света! Гледаше кротката нежност у тази омайна непозната жена, незнаещ заспала в извечен покой ли е или в кратковременен сън е притихнала. И... пожела да сътвори чудеса!

        Помисли, полута се, поразходи се по нейната умълчана снага. Погали я в своята ласка небесна. Обсипа я с рояк малки златни искри. Целува я дълго и страстно. И изпадна в екстаз. Като магьосник в ням транс, той преобхождаше чрез своя светлинен заряд това вълшебно видение. После... После в миг спря. Замисли се. Почувства се като гузен крадец. Нещо не беше наред. Нещо убягваше и се изплъзваше - недостижимо, далечно... Замря в неподвижност лъчът умълчан. В искрите му се прокрадна тъга. Сякаш неканен сив облак застана между него и слънцето и се опита да му отнеме това, което го правеше същност -изначалната Светлина. Но той бързо се пробуди от своето стъписване. Припомни си, че е частица от слънцето огнено - вдъхновено и силно, блестящо, живително и това зареди го с нестихваща сила. Как можа да забрави, да се стъписа, да се уплаши от облака на съмнението - така неуверен, непостоянен, променлив? Един слънчев лъч не бива да се предава просто така! Той трябва да прокара пътека дори там, където е непроходимо от мрак!

        Усмихнат, разтича се в блясък светлинният лъч, обля в топлина и сияние неподвижното женско лице. И тогава, запленен, се спря на очите, затворени с тежки и гъсти ресници. Какво ли зад тях е? Какви ли прекрасни неща ще открие, ако успее да накара да се отворят тези тайни врати? В любопитство, граничещо с ненадминат възторг, съсредоточи се лъчът светлина върху клепачите, плътно затворени. Озари ги с най-меката, най-нежната светлина, на която беше способен. Разпиля върху тях всички свои искри - златни късчета, сбрани в рояк. И... невероятно, магията случи се! Нещо трепна и жената отвори очи. В тях топеше се злато - благородно, пречистено, обработено от светлина и любов!

Изненадан, не успя да помръдне лъчът от очите и остана неподвижен, проникнат от тях.

. . .

Тиха въздишка. Неволно движение.

Коси - разпилян водопад!

Две очи - изненадани, удивени,

съзерцаващи сноп светлина.

Тайнствен полъх. Живот и пробуждане.

И светлина, напоена с любов.

Леко вдишване. Преобразуване -

в нова същност, с осмислен живот!