Калина спря пред вратата на многоетажната сграда. Погледът и обходи модерната конструкция и луксозната врата. Неуверено влезе и се замая от многото коридори, които като слънчеви лъчи тръгваха от центъра към периферията. 

Момичето, което наскоро беше навършило пълнолетие, все още плахо тръгна към най-близкия коридор. Имаше множество кабинети/ стаи без врати, със свободен достъп. Първата стая разкри родилно отделение, в което млада жена раждаше. Миловидна девойка и помагаше със съвети, а притеснен мъж държеше ръката на родилката. Около тях имаше още три медицински лица, от които със сигурност един лекар. Той просто се отличаваше от останалите. Калина тихо влезе точно в момента, в който се раждаше новият живот. Бебето проплака, всички се усмихнаха, а майката заплака от щастие. И в този момент неочаквано гъст дим изпълни стаята. Калина взе да се задушава и бързо излезе от отделението. 

Затича се по коридора кашляйки и не след дълго се спря пред друга кабина. В нея имаше две кресла и един кожен диван. Малка масичка в центъра на стаята, стилна ваза с горски цветя и кутия с кърпички. На двата фотьойла, косо един към друг седяха двама мъже. Единият ридаеше като едновременно с това се опитваше да говори и да излива болката си. А другият човек старателно записваше нещо на белите листа. Калина разбра, че се намира в кабинета на психотерапевт и става свидетел на терапевтична сесия. И тъкмо когато мислеше да влезе вътре отново се появи гъстият пушек, който обхвана цялата стая и очите на момичето се изпълниха със сълзи. Отново се затича по коридора и спря едва когато отмаляла не беше в състояние да продължи. Падна на пода и тогава видя, че е пред поредната кабина…

Намираше се в класна стая, изпълнена с деца. Възрастна учителка пишеше сложни формули на дъската и обясняваше взаимовръзките между символите и числата, а децата грижливо записваха в тетрадките си. Калина реши да влезе при тях и да чуе урока, но точно тогава проклетият дим отново изпълни дробовете й. И както досега тичайки излезе от проклетият коридор и навлезе в друг. 

Той по нищо не се отличаваше от първият, изпълнен с поредица от кабини. Калина реши този път да не влиза в първата и доста време мина докато не се спря пред една стая. Привлече я музиката, която изпълваше коридора. Звукът на гайдите я притегли и тя влезе в салон, в който всички бяха облечени в народни носии. Шестима гайдари свиреха, а около тях се виеше кръшно хоро. Калина обожаваше народната музика и самата тя играеше народни танци в един танцов състав. И тъкмо когато реши да се хване на хорото отново се появи пушекът и замъгли всичко, а тя трябваше отново да тича. 

Озова се пред ателие. Млад мъж рисуваше поредният натюрморт. В стаята цареше творчески безпорядък. Самият той и дрехите му бяха изцапани с бои от различен цвят, а той не спираше да докосва платното с четката си. Калина реши да види отблизо картината, но димът я отблъсна и тя бързо се отдалечи. 

Следващата стая представляваше звукозаписно студио и беше разделена на две. От едната страна известна певица пееше на микрофона, а от другата екипът от звукорежисьори и техници натискаха поредица от копчета и плъзгачи. Калина се зарадва и поиска да вземе автограф от певицата, но още не прекрачила прага пушекът плътно я обви. 

Момичето заплака. Нямаше отговор на въпроса защо всеки път е принудена да бяга отново и отново. 

Разстроена влезе в следващият коридор. Реши да отиде до последната му стая и да започне отзад напред. Речено, сторено. Калина спря пред кабината в самият край на коридора. Видя стабилна каменна маса в центъра на стаята, а върху нея положено голочовешко тяло. Мъж на зряла възраст се суетеше около тялото на масата и го миеше. След това внимателно го подсуши и облече. А след това започна да полага грим – фон дьо тен за основа, след това пудра за фиксиране и червило с цвят близък до естественият за устните. Залепи клепачите и устните с лепило, скръсти ръцете му пред гърдите. 

Влязоха и други хора… Всички бяха разстроени, плачеха, прегърнати един с друг и попиваха сълзите и сподавените викове с напоените от плач кърпички. Мъжът, който обгрижваше тялото взе да разговаря с тях Калина не чуваше точно какво казва, но тонът му чеше мелодичен и успокояващ. И тогава момичето разбра, че се намира в погребално бюро. А на студената маса в центъра беше положен мъртвец. Вече очакваше димът да я обгърне, но това не се случваше. И когато реши сама да излезе от стаята – слънчев лъч проби прашният прозорец, освети всички и привлече вниманието и. 

Калина не разбираше какво става, когато пронизителен звън проглуши ушите и. Опита се да ги запуши с двете си ръце, затвори очите си и се молеше за миг тишина, но пищенето продължаваше и продължаваше… и тогава … момичето отвори очи.

Трябваше и малко време да осъзнае къде е. Разбира се, намираше се в статия си. Обърна се, взе телефона от масичката до леглото и спря алармата. Отдъхна си – всичко това е било сън. И всъщност в това на пръв поглед неразбираемо преживяване е дало отговора на въпроса, който си задаваше от месеци насам. А именно каква посока да поеме, какво да учи или да работи, каква да стане. 

А отговора е – погребален агент. Самата тя проявяваше афинитет към тази професия, но родителите и близките не даваха и дума да се издума. Тяхното желание беше да я видят като преуспял и доказал се адвокат. 

Но Калина знаеше – димът не е бил случайност, както и слънчевият лъч, който е осветил правилният път, нейният път и предопределеност. 

Калина се протегна и усмихна. Вече знаеше какво да прави…