... И покълна между нас лъжата... пропълзя на пръсти, тихо, и се шмугна помежду ни. Почвата ù се стори, вероятно, подходяща и тя разцъфна като красива орхидея. Ароматите ù се разнесоха във въздуха и затрептяха благоуханно. Мамещите ù тичинки се протегнаха и сграбчиха заблудените ни души.
Наркотик!
Опиянени от дъха ù, омагьосани от красотата ù, се втурнахме към въображаемите истини на лъжливото цвете. Малкото коренче, от което бе покълнала, се бе превърнало в огромно коренище, което оплиташе в здравата си мрежа и двама ни... Аксоните и дендритите му се сливаха едни в други и правеха ажурената ù плетеница все по-здрава и по-гъста. До нас вече не достигаше светлина. А ние и нямахме нужда от нея, защото нещата отвътре-навън не стояха така. От кълбото на коренището, в което се бяхме сгушили, гледката беше различна – сгъстената тъкан ни приличаше на ефирен тюл, предпазващ ни от лъчите на Истината. Но и тя не си даваше много зор да ни открие, нито пък имаше желание да се бъхти за спасяването ...