Бог е любов, нали не е грях любовта, защото Бог е любов.

Тя те обзема, тя кара душата ти да ликува и да страда, сърцето да подскача, но и да бие учестено,  и да кърви.

Любовта е в мен, тя изпълва сърцето ми за първи път, изцяло. Искам да я покажа на света, искам да покажа себе си, не се срамувам от нея, тя изпълва егото ми.

Тя е аз.

 Тя ме кара да се усмихвам, от нея зависи денят ми, вечерта ми, тя определя състоянието ми - да плача, да съм щастлива, да подскачам, да скубя косите си, да се съмнявам, да вярвам. Тя определя мен.

Завися от нея. Аз просто искам да я надвия, но не искам да я изгубя. Не искам да ме манипулира, но доброволно се поставям в ръцете ù. Защото ме е страх, че ще я загубя. А без нея животът ми се обезсмисля.

Опасна игра, игра с дявола, да си наблизо, но да не позволиш да те обземе. Как? А там е топло, там е спокойно, там съм щастлива, там съм себе си, но не владея себе си.

Да бъдеш досегаем или недосегаем, да бъдеш обсебен или да владееш себе си, че и нея.

 Любовта е дяволска работа, но Бог е любов. Къде е истината? Различни са: едното е да черпиш, а другото да се раздаваш. С едното си изпълнен, а с другото ограбен. Не знаем да обичаме. Никой не ни е научил да обичаме.

Освен Той. Да обичаш - казват - значи да прощаваш, да разбираш и да вярваш. Любовта не е болка, болката е притежание, болката е ревност. Любовта е състрадание, споделяне, да се слееш с другия и да бъдете едно, когато боли, да плачеш вместо него, когато падне, да бъдеш коляното, на което да се опре и да стане. Любовта е милостива, тя не пита дали не сгреших, тя вярва. Не е наивност, а щедрост. Другото е само страст, то лъже.

Любовта е да падаш заедно с другия, без да питаш защо. Любовта е споделяне. Тя е изповед, която те кара да страдаш, докато слушаш. И я има, заради нея сме живи.