Любов

Тя лежеше на басмената възглавница с притворени очи. Косата ù, навита на стегната плитка, уморено бе отпуснала крила. Мъжът се надигна на лакът и я погали по лицето бавно.

-  Искаш ли малко вода? – шепотът му преплува мрака.

Тя само поклати безмълвно глава. Той се отпусна до нея и двамата слушаха в тъмнината ситното тиктакане на стенния часовник. Беше тъмно, а утрото - още далече.

-  В хладилника остана портокал – пак с шепот той преплува мрака и тишината.

-  Нищо не искам - прошепна  в отговор почти беззвучно тя.

Мъжът протегна ръка към нощната лампа, но усети нейното леко мръдване с пръсти и легна обратно. Обърна се с лице към нея.

-  Ти си най-красивата жена на света.

Тя се усмихна в мрака. Дишаха едновременно и при всяко издишване една малка къдричка от плитката ù докосваше за секунди лицето му. Гъделичкаше го нежно  и той можеше да се завърти или да се дръпне, но стоеше и трепваше всеки път, когато нейната нежност целуваше с допир лицето му.

Някъде се обади петел, тъмните сили си тръгваха и тази вечер. Той стана, отброи пет капки в чашата с минерална вода и седна до нея бавно.

-   Няма да пия това – стисна устни тя като малко дете.

Той остави чашата и легна до нея.

-  Искаш ли да ти разкажа приказка? – мъжът сложи ръка върху нейните ръце и започна да  ги гали една по една.

Жената се сгуши до него:

-  Искам сладка приказка за светлина.

-  И тогава ще си изпиеш лекарството – настоя той.

Тя нищо не отговори, само кимна с глава.

Лежаха в тъмното и той разказваше приказка за Слънцето и Луната, за тяхната голяма любов и полета на душите им във вечността, когато Бог ги превърнал в прах, защото се обичали толкова много, че слънцето забравяло кога трябва да залязва, а луната не искала да свети.

-  Бог  наказва, защото обича – прошепна едва чуто тя.

-  Бог не се интересува от нас, не се притеснявай - погали очите ù той.

Взе чашата и малката лъжичка и се приготви да ù даде лекарството.

-  Няма да изпия това – отново прошепна тя.

Мъжът се  сви до краката ù,  повдигна мекото одеяло и започна нежно да разтрива студените ù стъпала. Усещаше как се затоплят бавно и тя помръдна с пръстите на другата ръка. Той се изправи, зави я нежно отново  и пак взе чашата с лекарството и водата.

Някъде се обади кукумявка.

-  Скоро ще си вземе някоя душа – замислено каза тя.

- Душите идват и си отиват, любовта остава във времето -  замислено  допълни той.

-  Вярваш ли наистина в това? – трепна тя.

-  Вярвам, както знам, че ти си най-красивата от всички на света.

Мъжът я целуна нежно по челото и пак попита:

-  Ще си изпиеш ли лекарството сега?

Тя стисна едва доловимо ръката му. Той повдигна нежно брадичката ù, нагласи възглавницата в тъмнината и ù даде  течността  малко по малко. Остави чашата на близката масичка в млечната полу-тъмнина и  легна до нея.

-   Казах ли ти, че те обичам лудо? – попита я той.

-    Не си спомням – отговори уморено тя. – Кажи ми го пак.

-   Обичам те повече от бялата луна и златното слънце. – Мъжът се надвеси над нея и целуна като пролетен вятър очите ù.

-   А какво ще стане, когато умра? – попита го шепнешком тя.

-   Ти няма да умреш преди мен, обещавам ти – стисна ръката ù той.

- Обещай ми го пак – настоя упорито тя.

-  Обещавам ти – стисна отново ръката ù мъжът.

Тишината прегърна мрака. Луната ги зави с млечна завивка и сънят докосна уморените души и клепачи до сутринта.

Слънцето надникна през малкия  прозорец и се окъпа в оставената чаша вода през нощта.

Тя лежеше на топлата басмена възглавница, отворила  светли очи. Той стоеше на лакът до нея,  вглеждайки се жадно в бръчките на своята  прекрасна деветдесетгодишна  жена.

- Ти си най-красивата  от всички на света – каза той вместо добро утро.

Тя се усмихна едва доловимо и помръдна пръстите на едната ръка.

Мъжът стана и подпирайки се с ръка по стената, взе чашата минерална вода и белите хапчета.

-   Ще  изпиеш ли днес лекарството? – попита я кротко и седна бавно до нея.

-  Ако пак ми кажеш, че съм най-красивата жена на света - усмихна се тя.

Дядото се наведе и погали с треперещи пръсти  нейната сива коса.

-   Кога за последно казах, че те обичам? – попита я ласкаво той.

-    Не помня, но пак го кажи, за да стане по-сладко лекарството – прошепна тя.

Слънцето прегърна двамата старци усмихнато и ги огря нежно. Започваше  поредният ден Любов.