Следващите месеци не бяха по-леки, но Светлин все по- често се усмихваше и знаех, че той ще оздравее, ще получи нов шанс за пълноценен живот. Запомнила съм следните думи на Ванина от този период:
- Всъщност това, което ни свързва, е майка му. И двамата я наранихме, потънали в собствения си малък свят, но вече знаем колко ценна е била тя за нас.
Светльо спортуваше, прекарваше време сред природата и общуваше с мен и с роднините си, но му трябваше време, за да почувства отново земята под краката си. Все още получаваше панически атаки, но постепенно се успокояваше все повече. Да, лекарствата стабилизираха положението, но собствените му усилия изиграха още по- важна роля за подобряването на психичното му здраве. На шкафчето до леглото му беше сложена онази снимка, на която Любов беше със съпруга си на плажа и двамата се усмихваха по вълшебен начин, преливайки от любов към още нероденото си дете. Когато синът им поглеждаше тази фотография, все по- често го изпълваше радост, а не тъга. Той ми ...