- О, не, това вече не се търпи - влюбен съм.

            А колко добре ми беше, когато животът ми беше, да кажем, самотен и тъжен. Казват, че разбираш цената на нещата едва, когато ги загубиш. Но аз - не, та не. Навсякъде четеш и виждаш  само Любов - целият свят е Любов. Каква Любов, си мислих тогава, та аз още не съм я почувствал. Твърдо реших, че ще намеря начин да се влюбя. Понапънах си IQ-то. Поприказвахме си надълго и нашироко с чичко Гугъл. Вече подкован със знания за нанотехнологиите и тяхното значение за съвременния цивилизован свят, аз се гмурнах в изучаване на човешкия мозък, притеснен, че нещо не ми е наред. Оказа се, че имам мозък. Навързах наученото. След дълги разговори с моя чичко разбрах, че най-добрият производител на наночип за Любов е китайски. Той сам достигал в мозъка до центъра на Любовта. Поръчка, пратка и ... ето, че се влюбих. Проблемът е, че не знаех в коя. И се започна.

Разбрах колко са хубави всички птички и тревички и даже магарешкият трън беше прекрасен. Но проблемът си остана - бях влюбен, просто влюбен. А аз исках да съм влюбен конкретно. Пратих запитване до фирмата производител. И отговорът не закъсня. Бях станах рано- рано, към 11 часа, направих си кафе, пуснах си РС-то и, представяте ли си, един китаец на чист български ме пита аз ли съм този който ... Вярно, такива играчки за международни разговори ги има отдавна, но друго е на живо.

            - Погледни ме в очите - каза китаецът - готово, препрограмирах ти чипа. Имаш късмет, че центърът за Любовта е близко до центъра за красотата. Красотата ще ражда Любов. Дължите на фирмата ...

             Това е вече друго. Кафето на екс и вече съм навън.

Вървя и доволен си свиркам мажорно, и хоп красавица. А аз като гербова марка залепнах по нея и ... горя от Любов. Несъмнено е разбрала, защото

            - Свършвам в 17 часа, обади се, ето ти GSM-а - и с неустоима походка се отдалечи.

             А аз по инерция вървя след нея, но ето, друга красавица и пак съм до уши потънал в Любов. Докато й се обяснявам, те ти друга красавица и ... промених курса.

И така цял ден - зиг-заг на къси разстояния. Не съм предполагал, че има толкова много красавици. Вече твърдо решен да се прибирам - още една. Сигурно въпреки умората съм излъчвал само Любов, защото

            - Любов ли търсите господине?

            - Да, да -казвам - да, аз ...

            - Само сто на час - казва тя, усмихвайки се.

             А аз, щастлив отвсякъде, бъркам в джоба да намеря стотачка, но нещо ми пречи да я извадя. За мое нещастие, наблизо мина полицай и любовта на живота ми просто се изпари ...

            Успях да се прибера без да се влюбя. Сипах си едно уиски и за Сънчо сипах, но реших да не го мъча, защото ми се отвори мисъл. И то каква! Този чип вероятно е някаква ранна демоверсия. Ще трябва да ... Дали защото беше любопитен какво ще трябва, Сънчо пристигна и ... в сънищата денят ми се повтори в по-хвърчащ вариант. Утрото ли - едва се добрах до банята. Хвърлих две шепи вода на лицето и се погледнах в огледалото. Очите ми бяха по-китайски от тези на китайците. Веднага ми щукна идея - ще направя като китаеца от фирмата. Ще се заиграя със сорс кода и ще препрограмирам чипа по мой вкус ...

            В парка съм. Пак вървя, носейки си кафе и пак доволен си свиркам мажорно, и хоп - красавица, но не съм влюбен. След нея втора, трета, но нищо. Свирката ми мина в минора. Обърнах се назад, за да проверя не съм ли пропуснал свободна пейка и тряс ...

            - Извинете, аз сега се уча да карам колело ... ударихте ли се ...извинете ... аз ...

            Тя ми хвана ръката, помагайки ми да се изправя и да седна на близката пейка, която не зная по какви причини се беше освободила, като не спираше да ми се извинява и поне за пети път ме питаше боли ли ме. Едва сега я погледнах. Не беше красавица, но определено имаше чар, а очите й, очите й струяха непонятна

светлина.

            - Няма нищо, вече не ме боли - казах - благодаря, че ми помогнахте да стана.

            И пак я погледнах - явно първият път не съм я видял добре - беше красива. Дали защото тя продължаваше да ми държи ръката и да ме пита боли ли ме много, или защото лицето й беше вече по-близо до моето и още по-хубаво, аз потърсих в главата си Любов, но - не. Само едно особено усещане под лъжичката, съвсем непознато за мен, ме накара да изтърся съвсем логично

             - А къде ми е кафето?