Любов от пръв поглед

    На тази земя съществуват няколко възможни състояния на духа във всеки един момент – или си луд, или си влюбен, или просто не знаеш какво искаш. Поне така смятах аз преди да срещна нея. Мисля, че и до днес смятам така, въпреки че много неща се промениха. Сега лежа в леглото си и се опитвам да си спомня всяка подробност от онзи злощастен, съдбоносен за живота ми понеделник, когато за пръв път се влюбих истински. Баща ми, бивш служител в местния пощенски клон (по времето, когато пиша тези думи вече е безработен), винаги казваше, че е много вероятно да се влюбя в най-неправилния човек на света и просто да си изпатя, както навремето той беше сгрешил с майка ми и сега бяха разведени… Сега напълно разбирам какво е имал предвид.

     Името ми е Том Растлър и живея сам с баща ми в сравнително малка, двуетажна къща в покрайнините на Лармонт, малко градче близо до източното крайбрежие. Всичко започна в началото на лятото на 2008-ма година, май месец, малко преди края на учебната година, когато за пореден път бях изпаднал в състояние на пълно отчаяние. Как би могло иначе? Дните ми минаваха скучно и еднообразно, състоейки се от няколко постоянно повтарящи се действия – ходене на училище, четене, хранене, сън.

     В училище беше донякъде интересно. Поне бях сред хора и се случваха разни неща. Вкъщи обаче скуката бе пълна. Прекарвах часове, подготвяйки уроците си за следващия ден, след което хапвах на две на три, връщах се в стаята си, моето леговище, както го наричах мислено, и подхващах някоя книга. Напълно спокойно мога да кажа, че четенето беше невероятно изживяване за мен. Когато случех на хубава книга, естествено. Съпреживявах приключенията на героите, радвах се и плачех заедно с тях, но… за съжаление, дори и най-увлекателните истории имат своя край. Край, който ме връщаше с гръм и трясък обратно към сивотата на обикновения живот. Красивите истории, героичните подвизи, фантастични, главозамайващи гледки, за мен всичко това беше в книгите, а извън тях всичко беше обикновено и не особено интересно.

     Сънуването… наред с четенето на приключенски романи и фентъзи, сънуването ми доставяше най-голямо удоволствие. Често пъти сънувах откъси от романи, които съм прочел, само че примесени с обикновени преживявания от моя живот. Понякога се получаваха много абсурдни ситуации, но винаги беше толкова забавно и интересно, че понякога ми се искаше никога да не се събудя. Често пъти сънувах, че се влюбвам. Усещането беше невероятно - точно, както го описват в книгите. Но всеки път, когато се събудех и осъзнаех, че всичко е било просто сън, ме обземаше лошо настроение. Бях изпълнен с песимизъм и ако някой ми кажеше, че някой ден ще се влюбя, ще бъда обичан и ще изживея нещо невероятно, аз щях да му се изсмея и да му кажа, че това са пълни глупости и че подобно нещо е невъзможно да стане с мен, защото просто нямам късмет… Странно как човек организира мислите си, когато започне да си води дневник. Първоначално нямах намерение да записвам това, което ми се случи и да описвам каквото и да било, но поради липса на по-интересни занимания тази вечер съм се заел точно с това. Може би е дошло време да го направя, може би всичко това е чиста случайност. Може би…

     Помня, че в началото на месец май бях написал следното в дневника си като заключение на един много дълъг размисъл:

                                        “Ех, как ми се иска нещо интересно да ми се случи.”

     И наистина само седмица по-късно срещнах нея. Момичето на мечтите ми – с дълга до раменете пясъчно руса коса, висока горе-долу колкото мен и с изумрдуденозелени очи, излъчващи топлина и безгрижност – перфектното създание. Беше усмихната, изглеждаше така, сякаш бе готова да дари капчица щастие на всеки, който я погледнеше. За пръв път я видях на автобусната спирка пред училище, докато чаках жълтия автобус да пристигне откъм дясната страна на пътя. Обикновено не стоях на спирката по това време. Повечето пъти минавах първо през училищната библиотека, където прекарвах доста време пред рафтовете с фентъзи и приключенски романи. Библиотеката беше огромна, просторна постройка, отвътре изцяло облицована с дърво, долепена от дясната страна на основната сграда на гимназия Блакроу. Харесва ми да прекарвам време там понеже винаги е прохладно, а миризмата на хартия винаги ми е допадала, точно, както и тази на нови обувки… Можех да прекарам там цял ден, ако не се налагаше да се прибирам рано, баща ми ми бе наложил вечерен час след като веднъж след училище се опитах да избягам. Идеята ми се стори добра по онова време, бях решил да зарежа всичко и както героите в романите, да се впусна в ново и непознато приключение. За мое най-голямо разочарование нещата в истинския живот не стоят по точно такъв начин както в фантастичните истории и още същата вечер докато се разхождах из парка на 3 километра от дома ми, при мен дойде нощният пазач, попита ме какво правя там и след като се досети каква е работата се подсмихна и се обади на баща ми по телефона в кабинката си. Не можех да повярвам, че се оставих толкова лесно да ме хване.

     Да, може би друг ден бих минал отново през библиотеката, но този път не го направих. Исках да се прибера малко по-рано понеже трябваше да се готвя за теста по история за следващия ден. Не е лесно да си на 16. Докато чаках автобуса се бях зазяпал обърнат към входа на училището, откъдето лениво, на групички от по 3-4, учениците бавно се изнизваха през плъзгащите се врати и се нареждаха да чакат на спирката, вероятно всички те си мислеха по-приятните неща, които им предстоят след като вече училището е свършило за деня. Но не и аз, аз бях прекалено зает, зареял поглед в някаква точка близо до входа на гимназията, не обръщах внимание на никой. Размишлявах за това колко скучен е животът ми, за кармата и как сигурно в някой предишен живот съм извършил нещо непростимо, след като сега бях наказан да бъда толкова нещастен.

     Повечето деца вече  бяха напуснали сградата, на двора бяха останали само едно момче и момиче, по-малки от мен, които разгорещено спореха за нещо. Момиченцето, което беше симпатично на вид, със сплетена на плитки коса и шарена рокличка, в един момент явно се разсърди и тръгна да си ходи. Точно в този момент автоматичните врати на сградата пред мен се плъзнаха встрани и от там излезе най-красивото момиче, което някога бях виждал за малкото години откакто бях на този свят. Прекрасното й, весело, изпълнено с енергия лице и пясъчно русата й коса сякаш блестяха на слънчевата светлина. Времето забави своя ход, имах чувството, че този миг продължава вечно и все пак знаех, че скоро ще свърши, не смеех да откъсна очи от нея. Тя вече беше на няколко крачки от мен, движеше се право към спирката, говорейки по своя мобилен телефон… в един момент погледите ни се срещнаха и аз побързах да погледна към земята. Всичко свърши толкова бързо, колкото и започна. Тя вече бе минала покрай мен и в момента се качваше в автобуса, който не бях усетил да пристига зад мен, но той вече беше там. Образът й все още беше пред очите ми – застанала на стълбите пред входа, с телефона долепен до дясното ухо, малка деликатна чанта в лявата ръка и приказно красива със своите изумрдуденозелени очи.

      – Момче, цял ден ли смяташ да стоиш там или ще се качваш? – избоботи неприятен глас някъде горе зад мен.

     Минаха няколко секунди докато осъзная, че това беше гласът на шофьора на жълтия ученически бус. Побързах да се кача и седнах на първото свободно място, което открих. Не исках да рискувам отново да погледна към нея. Автобусът потегли. Няколко спирки преди моята момичето, което бях видял по-рано премина по пътеката между седалките и слезе по стълбичките. Загледах се след нея през един от огромните, прашни прозорци и видях че се насочва право през тревата към нещо, след което автобусът отново потегли и сви по улицата; не можах да видя накъде се бе запътила тя.

     Прибрах се след няколко минути, беше три следобед и аз бързах като луд към стаята си. Докато се качвах по стълбището се разминах с баща ми, който тъкмо слизаше към всекидневната, за да погледа телевизия.

     – Том, какво ти е? Изглеждаш така все едно си видял призрак… - притеснено започна той, но не го оставих да продължи, смънках нещо от рода на “Добре съм, не се притеснявай, просто съм малко изморен” и побързах да вляза в стаята си.

     Как да му обясня, че току-що бях видял момичето на мечтите си и бях прекалено зает да мисля за това как нямам никакъв шанс и никога няма да бъда с нея, каквото и да става. Наистина тогава не знаех на какво се дължеше пребледняването ми. Чувствах се страшно изморен, отпуснах се на леглото и не разбрах кога съм заспал. Събудих се късно вечерта. На следващия ден се успах и пропуснах теста по история, наложи се да го правя извънредно в друг ден. Справих се, но не получих висок резултат както се бях надявал. За мен всичко това беше без значение. С нетърпение очаквах деня, в който ще я видя. И наистина следващия понеделник, в абсолютно същия ден и по същото време отново я видях да излиза от училище. Аз седях на спирката и я гледах. Нещо в цялата ситуация ми се стори изключително съмнително, но едва три седмици по-късно разбрах какво е то. Тя отново говореше по телефона си, погледите ни отново се срещнаха, за момент изтръпнах, усетих внезапен пристъп на тревога, който бързо изчезна, заменен от недоумение. Качих се на автобуса като отново се стремях, да не я гледам. Бях много притеснителен.

     Същото нещо се повтори и следващата седмица, и отново след това. На четвъртата седмица, последната преди лятната ваканция, пак седях на спирката, изчаках я да дойде отново, исках да се запозная с нея, исках да си изясня как така всеки път по това време тя минава от тук по един и същи начин… Ето какво беше странното нещо, което бях доловил в държанието и втория път, просто всичко съвпадаше – дрехите, начинът, по който падаха къдриците на пясъчно русата й коса, телефонът, движенията. Този път, когато момичето с изумрдуденозелените очи мина покрай мен и понечи да се качи в автобуса, посегнах към рамото й, исках да я накарам да спре, бях прекалено притеснен, за да я заговоря веднага, пък и не знаех името й. Случи се нещо страшно нелогично и необяснимо за мен. Ръката ми се плъзна напред и мина право през нея, усетих студенина, отдръпнах се назад стъписан. После се сетих, та тя беше призрак! Въпреки, че бях изплашен, реших да разбера колкото се може повече и воден от чисто детско любопитство последвах привидението до спирката, на която я бях видял да слиза първия път. Момичето, което въобще не приличаше на призрак (бях си ги представял по всякакъв друг начин, но не и като напълно обикновени хора), се насочи право към нещо в градината на една, изоставена на пръв поглед, къща. Градината беше буренясала, личеше си, че никой не се грижи за нея от години или поне не полага особени усилия. Момичето изчезна от поглед, огледах се и видях вдясно от къщата малка барака, голяма точно толкова, колкото да побере двама или трима души, обикновена барака за инструменти. Воден от нарастващото ми любопитство тръгнах към нея, очаквах всеки миг някой да се покаже от занемарената постройка, която изглеждаше необитавана и да ме изгони, под предлог, че това е частна собственост и че нямам никаква работа там. След като това не се случи, аз благополучно стигнах до бараката. Вътре беше тъмно и не можех да видя почти нищо, притаих дъх в очакване, дръпнах връзката на лампата, която висеше от тавана и тясното помещение се освети. Поех си дъх, миризмата беше ужасна, не бях помирисвал нищо такова преди, идеше ми да повърна. Не след дълго разбрах на какво се дължеше. Погледнах надолу и видях на земята разкъсан чувал. От него се подаваше горната част на… човешки труп. Дясната ръка липсваше, а на мястото й стърчеше страннобяла кост -  там, където би трябвало да започва рамото. Огромна локва кръв беше попила в пръстта под чувала, а главата на трупа… липсваше… започнах да крещя толкова силно, че случайните минувачи, явно решили, че съм в беда, повикаха полиция.

     Когато полицаите пристигнаха 15 минути по-късно, ме откриха припаднал до оскверненото тяло на 17-годишна тинейджърка. По-късно разбрах и името й – Кейтлин Уест. Момичето, в което се бях влюбил. Кейтлин, която минаваше покрай мен в продължение на 4 седмици, а може би призракът й още преди това бе повтарял до безкрай последната си разходка, преди да забележа нещо съмнително и да реша да я последвам. По-късно разбрах, че очевидци, които били наблизо в момента, когато съм започнал да крещя, са станали свидетели как един от двамата дежурни полицаи, първи пристигнали на местопрестъплението, побързал да излезе от бараката няколко секунди след като бил влязъл. Краката му треперили неудържимо и хората твърдят, че са го видели да повръща няколко пъти преди да повика екипа за разследване по радиостанцията си.  Може би заради непоносимата миризма на разложено или пък в следствие на шока от гледката…

     Първоначално помислили, че съм мъртъв и повикали линейка, но още преди да пристигне успели да ме свестят.

     Същата тази нощ бях в леглото си и не можех да заспя вече няколко часа. Нощната лампа на бюрото до прозореца разхвърляше своята зелена светлина, която в крайна сметка не осветяваше кой знае колко цялата стая, но беше по-добре от колкото да седя на светло. Знаех, че така вероятно няма да имам никакъв шанс да заспя. Никога не съм можел да спя на светло. Все още бях потресен от видяното в бараката за инструменти, бях прекарал 3 часа в полицейското управление, обяснявайки повече от десет пъти какво се беше случило и как точно бях намерил тялото. Не ми повярваха на частта с призрака на убитото момиче, но аз и не очаквах…

     Стенният часовник на долния етаж извести настъпването на полунощ. За пореден път затворих очи, опитвайки се да заспя. Изведнъж на прозореца се почука. Няколко пъти. Не обърнах внимание - и преди се беше случвало клоните на дървото в двора да се допират до стъклото. Понякога ставаше така, когато вятърът задухаше откъм океана.

     Чу се силен шум и прозорецът потрепери. Сърцето ми заби лудешки в гърдите, пред очите ми за част от секундата се появи Кейтлин Уест, така както я бях видях на двора пред училище, а после изникна образът на обезглавеното й тяло в потресаващи детайли – обезглавено и прорязано на множество места от дълги рани, от които се показваха парчета месо и сякаш бяха налазени от хиляди мравки и мухи, вътре лазеха червеи… чувалът с, който бе увита по-рано, го нямаше, а на мястото на откъснатата ръка се белееше едната кост на ставата точно там, където започваше рамото.

     Така и не откриха главата на жертвата, предположиха, че убиецът вероятно я е запазил като трофей, видите ли, за да си спомня това прекрасно събитие… В мислите ми изплуваха две думи, които се заблъскаха из изтощеното ми и изплашено съзнание:

                  ТЯ…

                                                                                                              …           ИДВА

Почукването прерасна в оглушителен трясък, който се превърна в тътен, непоносим звук, отекващ в ушите ми, притъпяващ сетивата ми… Всичко около мен, цялата стая се завъртя пред погледа ми, бях на косъм от изгубване на съзнанието. Линиите, свързващи реалността се размиха. За пореден път не можех да повярвам на случващото се. После сякаш оглушах и единственото нещо, което чувах бе ускореното туптене на сърцето ми, някъде от много далече. С ужас установих, че изгубвам контрол над тялото си. Не можех да направя нищо друго, освен да наблюдавам как ръцете ми, подтикнати сякаш от някаква тъмна и необяснима сила, сами се размърдаха и с рязко движение отметнаха завивката ми. Усетих как се надигам и стъпвам на земята. Как се насочвам бавно, много бавно, към прозореца против волята си. Хванах се за последната частица надежда, която ми бе останала – надявах се че може би сънувам и отчаяно се мъчих да се събудя. Това беше единственото разумно обяснение, което ми оставаше. Това, което ставаше не можеше да бъде истина, просто няма как да се случи подобно нещо! Затворих очи, а когато отново се осмелих да погледна,  вече стоях пред прозореца и го отварях. Веднага щом пръстите на ръката ми докоснаха дръжката усетих пареща болка в основата на дланта. Как бе възможно след като бях докоснал металната повърхност само с връхчетата на пръстите си?! Болката ме накара да отдръпна ръката си и точно тогава стъклото се изпари, изчезна все едно никога не е било там, а от мрака изплува бяло като платно лице. Това беше Кейтлин; по-точно липсващата част от пъзела, който следователите се опитваха да съберат парче по парче – главата й. Главата й се носеше плавно пред погледа ми, косата й беше все така пясъчно руса и дълга, само че вече нямаше рамене, на които да падат къдриците и, сега тя се мяташе на всички странни и беше сплъстена на места от засъхваща кръв. Подпухналите й клепачи бяха притворени. От долната страна когато някога е имало врат се стичаха черни като катран капки кръв, които полепваха по дървения перваз. Господи, беше толкова близо до мен, можех да помириша дъха на гнилоч, който се носеше от нея… Значи такава била миризмата на Смъртта… В този момент забелязах и нещо друго – кървава резка, издълбана точно на челото на момичето. Приличаше на число – единица, надраскана с жестока прецизност точно по средата, малко над нивото на очите. Наподобяваше отвесна черта, но без съмнение беше числото едно. Отново можех да движа ръцете си, но това не ми помогна особено, бях замръзнал на място от ужас и не можех да побягна колкото и да ми се искаше. Очите на реещата се пред мен глава се разтвориха. Те все още бяха изумрдуденозелени, но в тях не бе останала и капчица от щастието и безгрижността, от светлината на живота, който на пръв поглед им бях приписал онзи майски следобед, четири седмици преди края на учебната година и началото на дългата лятна ваканция. Това бяха празни студени очи като на кукла. Устните й се разтвориха в широка усмивка, разкривайки два реда равни и снежнобели зъби, осеяни тук там с червеникави петънца и линийки съсирена кръв.

- Благодаря ти - чух я да казва.

     Гласът й беше странен и прегракнал, идващ сякаш от много далече, чувах го единствено в съзнанието си. Кейтлин отдавна бе загубила способността си да говори. Животът й бе отнет насилствено и сега призракът й ме преследваше. Но защо точно аз? С какво бях по специален от другите, та точно аз трябваше да разкрия това страховито убийство?

     Главата на Кейтлин спря на място, усмихна ми се един последен път, след което тупна на земята пред къщата с тъп звук. Един единствен задавен стон се изтръгна от гърлото ми преди да се отърся от вцепеняването и да се срутя на земята. Свлякох се безпомощно на пода на моята стая и заплаках.

     На сутринта някак се бях озовал в леглото, завит точно както преди да чуя странния звук откъм прозореца. Баща ми дойде да види дали съм се събудил към 10:20, все още лежах в леглото, вперил невиждащ поглед в тавана. Разказах му всичко, а той ме убеди, че било нормално след шока, който съм преживял предишния ден и че е било само кошмар. Нима просто си бях въобразил всичко това? Съмнявам се… Каза ми също и че всичко ще бъде наред. “Всичко ще бъде наред” - дежурната фраза на всеки родител, който иска да убеди детето си, че няма от какво да се страхува, че нещата ще се оправят. И двамата знаехме, че това не е така. Нищо не остана същото след откриването на обезглавеното тяло на Кейтлин Уест. Аз не бях същият…

     Напоследък често се хващам, че неволно си мисля за нея в минутите преди да заспя. За ужасяващата съдба, която я бе застигнала. Бе умряла толкова млада и приказно красива. Все още бях влюбен в Кейтлин Уест и знам, че това никога няма да се промени. Любов от пръв поглед. Знам едно – никога вече няма да се влюбя.