Красавицата с разбъркани мисли, които трудно някой може да разбере. Тя пак нямаше търпение да дойде часът, в който ще види момчето. Така й бе преобърнал живота. Tой бе нейният лъч светлина. Красива е историята им, пълна със загадки, но все пак толкова наивна и красива. Тя бродеше из дома си. Броеше всяка една секунда. Нямаше търпение да стане време и да излезе навън. Мислите й бяха все така объркани. Раздвоената й същност не искаше да мисли за проблемите си. Тя пак бе отдадена на момента. Искаше да изживее красотата на деня. А тя, тази красота се крие в погледа на момчето с черешите. Трудно се забравя блясъка в очите му, а тя се бе вкопчила още по-силно в него. Погледна часовника, беше време. Този път не нахлу първата блуза, която видя. Тя беше красавица и имаше среща. Суетността в нея победи. След приготовленията си пред огледалото, толкова се бе отнесла, че времето я беше забравило. Тя закъсняваше. Тръгна набързо, бягайки през градските улици. Луташе се пак през онези магазини с луксозните витрини, но този път не оглеждаше мъжките погледи, тя знаеше, че нейният мъжки поглед я очаква. Стигана до скамейката. Него го нямаше. Това още повече обърка нейното съзнание. Къде беше той? Нима я е забравил или просто и той закъсняваше? Тя седна, взе няколко камъчета и почна да хвърля по своето отражение във водата. Не забелязваше красотата наоколо. Тя мислеше единствено за момчето, искаше да усети пак неговия мирис на череши. Чакаше го час. Минаха и два, но той все още не пристигаше. През главата й минаваха всякакви мисли, тя стоя и размишлява до вечерта. Той не дойде. Тя бе съкрушена. Стана от онази скамейка и пак тръгна да скита из града, но пак с посока вкъщи. Надяваше се да го срещне, поне по пътя. Дори само за миг да го зърне и бе достатъчно. Беше пред входната врата, влезе набързо и се затвори в стаята си. Майка й пак загуби надеждата да види лицето на момичето с опаковка на усмивка. Бяха я превзели и нея странни мисли. Дали бе сгрешила или точно обратното. Красавицата легна на леглото си. Не и бе до музика, не и бе дори до компютъра, в който се ровят всички подрастващи, та дори и тези, които отдавна са пораснали. Легна, прегърна своята възглавница и след време от размисли и съмнения пак се унесе в света си на сънища, пак при онзи аромат на череши.  На сутринта пак тръгна към парка. Нещо в нея и подсказваше, че той е там и я чака. Явно вчера нещо му е попречило да дойде. Тя бягаше с всичка сила. Минаваше точно с тази светкавичност, с която минаваха оная вечер под дъжда колите и хората. Не мислеше за нищо. В главата и беше само онзи негов глас. Искаше й се да го чуе отново. Съзря скамейката, тя бе празна, никой нямаше на нея. Нещо в душата й пак се прекърши, нямаше сила да стане и да се прибере отново, признала своята загуба. Пак почна да хвърля камъчета, но това я отегчи. Седна на скамейката и дори й се искаше да поплаче. Но тя бе силна. Сълзите не бяха в нейната област. Тя не проронваше сълзи, не че не можеше, просто не си заслужаваше... Незнайно някой от някъде хвърли камъче в реката. Тя се обърна с надеждата да е той. И не сбърка... Това бе момчето с черешите, но носеше нещо друго със себе си.

 - Какво е станало? - не проумяваше тя.

 - Малък инцидент. Наложи се да ми гипсират ръката. - отговори й той.

 - Значи затова те нямаше вчера?

 - Ти какво си помисли? Аз не бих те забравил, Красавице. - той се усмихна и й подаде ръка. Тя го хвана и тръгнаха заедно. Той бе на нейната възраст, любов под миризмата на череши и под глупостта и мъдростта на седемнадесет годишните. Това за тях бе един от най-хубавите мигове, които са преживявали досега.

- Сега вече ще ми кажеш ли името си? - попита я той.

- Вчера те нямаше, тогава щях да ти го кажа.

- Знаеш, че нямаше как да дойда. Смили се над мене, Красавице.

- Има време, ще го разбереш. - пак загадъчно отвърна тя.

- Аз съм Даниел. Държа да знаеш моето име.  Тя се усмихна, държейки ръката му. Не отделяше погледа си от сините му очи. Там виждаше себе си и това я правеше щастлива. Вървяха неспирно, размениха телефоните, напълно нормалните неща за 21 век. Но макар времето да минава през вековете, този блясък в очите на хората, сполетян от любовта, не се заличава. Винаги го има, имало го е и ще продължава да го има. Това му е хубавото на живота - любовта. Ако не си обичал, истина е, че все едно не си живял. Възвишеното чувство което ги караше да не се отделят един от друг, това май беше любовта. Тя ги прибра под крилото си, дарявайки ги с прекрасни мигове. Това им бе достатъчно. Те са едва на 17. Свечери се и тя трябваше да се прибира. Той я изпрати до входната врата на дома й. Срам го беше, както и нея, но все пак той се приближи плахо към лицето й и я целуна. Тя отвърна на целувката. Бяха щастливи и двамата заедно и малко по отделно.

- Луиза. - отвърна тя.

- Какво за нея? - неразбираемо попита момчето.

- Това е името ми - Луиза. Ето това беше подходящият момент да го научиш.

- Романтична си била, а? - засмя се той.

- Ти ме караш да бъда такава.

- Ще ти се обадя утре.

- Непременно! Ще чакам! - отвърна му тя и се обърна към вратата на дома си. Влезе вътре пак с онази заразителна усмивка, която още повече обърка майка й. Тя не можеше да разбере какво става в главата на дъщеря й, но определено беше благодарна на това, което я кара да се усмихва. Луиза изтича пак в стаята си, но преди това дари една целувка на майка си. Пак легна на леглото замечтана. Майка й се качи по стълбите и почука на стаята и. Искаше да разбере какво е станало, кое я кара така да сияе. Луиза й разказа всичко, с всяка една подробност. Нямаше търпение да го изкрещи на целия свят. Тя бе отново влюбена и то в най-прекрасните сини очи.

- Какво ще правиш с Алекс? - попита я майка й.

- Не знам, той не ми се обажда, нито ми говори. Явно вече съм затворена книга в ръцете му, може би заминаването ми му е допаднало и го използва като претекст, за да не ми говори. Аз мислех, че ме обича, но винаги може да сгрешиш. - отговори тя замислено.

- Теб няма начин човек да не те обикне, дъще. Ти си прекрасна, не само, защото си моя дъщеря. Гордея се, че съм ти майка, миличка. - Тя е целуна по челото и излезе от стаята като й пожела да сънува пак онзи мирис на череши. Така и  Луиза направи, послуша майка си, както, когато е била мъничка. Тогава са и пожелавали да сънува приказки, а сега вече е голяма и може да сънува любовта.